После, когато братовчедка му се върна и двамата слязоха да вечерят заедно, тя го настани срещу себе си на малка маса с букет цветя по средата – място, откъдето му се откри различна гледка през прозорец, по нейно нареждане без дръпната завеса (тя му обърна внимание, че го е направила заради него), към сумрачната безлюдна река, осеяна с точици светлина. Тогава той уверено отбеляза мислено, че нищо не е в състояние да го накара да се люби в такова същество. Няколко месеца по-късно в Ню Йорк в разговор с госпожа Луна, която му беше отредено да вижда доста често, той случайно спомена за въпросната вечеря, за начина, по който сестра ѝ го беше настанила на масата, и за забележката, с която беше изтъкнала предимствата на мястото му.
– В Бостън на това му казват "вежливост" – поясни госпожа Луна. – Предоставят ти гледка към Бек Бей (отвратително име, не мислите ли?) и си приписват заслугата.
Ала този разговор тепърва предстоеше. Онова, което Базил Рансъм долови всъщност, беше, че госпожица Чансълър е съвършената стара мома. Това беше присъщото ѝ качество, нейната съдба, категорично предопределена. Има жени, които остават неомъжени по случайност, и други, които не се женят по свой избор, Олив Чансълър обаче беше неомъжена, защото така налагаше собствената ѝ природа. Беше стара мома, както Шели е лиричен поет и както август е зноен месец. Целомъдрието беше толкова дълбоко заложено в нрава ѝ, че Рансъм я възприемаше като възрастна, макар че щом я зърна за първи път, реши, че е по-млада от него. Не му беше неприятна, държеше се толкова дружелюбно, ала малко по малко се събуди у него неловко усещане – както чувстваш, че никога не си в безопасност с човек, който приема всичко толкова сериозно. Хрумна му, че тя е потърсила приятелството му точно защото приема нещата толкова сериозно; от усърдие, не от неподправена сърдечност. В очите ѝ – какви невероятни очи обаче! – се четеше не наслада, а дълг. Вероятно очакваше и от него да прояви усърдие в отговор, ала той не можеше – не и в личния живот. В уединението на личния си живот Базил Рансъм искаше просто да се "отпусне". Когато я поопозна, вече не му се струваше толкова обикновена, колкото отначало – дори младият мъж от Мисисипи беше достатъчно културен да долови изтънчеността на тази жена. Бялата ѝ кожа беше като изопната върху лицето, но чертите ѝ, макар остри и неправилни, притежаваха деликатност, издаваща благороден произход. Лицето ѝ беше опърничаво, ала не неприятно. Любознателното пламъче в тях ги оживяваше и багреше, а насочи ли ги към теб, напомнят смътно за блещукащ зеленикав лед. Фигурата ѝ беше неугледна и създаваше впечатлението, че се е наежила от студ. Въпреки всичко у нея имаше нещо много модерно и изключително високо развито, съчетано с предимствата и с недостатъците на една неспокойна личност. Непрекъснато се усмихваше на госта си, но макар той да направи няколко забележки, които смяташе за забавни, от началото до края на вечерята тя не се засмя нито веднъж. Впоследствие той установи, че е жена, която не познава смеха, а въодушевлението, ако изобщо я навестяваше някога, остава безсловесно. Само веднъж по време на последвалото познанство помежду им то бе изразено гласно и този звук се запечата в съзнанието на Рансъм като един от най-странните, които е чувал.