Тя му задаваше многобройни въпроси и не коментираше отговорите му, което само подсказваше, че ще последват нови въпроси. Стеснителността я бе напуснала изцяло и така и не се завърна – беше достатъчно самоуверена, за да не крие, че е силно заинтригувана от него. Но защо, питаше се той; не можеше да повярва, че ще изпита влечение към мъж като него – той имаше доста бохемски навици: пиеше бира в Ню Йорк по кръчми, не познаваше дами, но пък общуваше с една "вариететна" актриса. Когато го опознаеше по-добре, най-вероятно Олив нямаше да одобри, макар че, разбира се, той не възнамеряваше изобщо да споменава за актрисата, нито пък за бирата, ако не се налага. Рансъм схващаше порока просто като поредица от специални събития, от обясними случайности. Не че му пукаше – щом любознателността бе част от бостънската природа, той щеше да се държи като безукорно вежлив южняк от Мисисипи. Щеше да ѝ разказва за Мисисипи, колкото тя пожелае, и щеше неведнъж да повтори, че старите южняшки ценности там все още са разпространени. Това не би ѝ помогнало да го разбере по-добре; не би схванала каква нищожна част от собствените му възгледи представя това ограничено признание. Споделеното от сестра ѝ относно нейната мания да "реформира" беше оставило неприятен вкус в устата му. Смяташе, че след като изповядва религията на хуманизма, а Базил Рансъм чете Конт, беше чел всичко, никога не би го разбрала. И той си имаше разбирания относно реформите, но главният принцип беше да бъдат реформирани реформаторите. Колкото повече наближаваше краят на вечерята, която въпреки скритите разногласия помежду им мина блестящо, тя го осведоми, че ще се наложи да го остави след вечеря, освен ако не е склонен да я придружи. Отивала на събиране в тесен кръг в дома на приятелка, поканила неколцина души, "запалени по нови идеи", да се запознаят с госпожа Фариндър.
– О, благодаря – отвърна Базил Рансъм. – Забава ли е? Не съм ходил на забава от отделянето на Мисисипи.
– Не, госпожица Бърдзай не дава забави. Тя е аскет.
– Толкова по-добре, че вече вечеряхме – отвърна той през смях.
Домакинята му поседя мълчаливо, свела очи към земята, сякаш се колебае между няколко неща, които би могла да каже, до едно толкова важни, че ѝ е трудно да избере.
– Мисля, че ще ви бъде интересно – отбеляза в момента. – Ще чуете обсъждането, ако ви допадат подобни неща. Може би няма да сте на същото мнение – додаде тя и спря върху него необикновените си очи.
– Може би няма да се съглася с всичко – отвърна той усмихнат, потупвайки крака си.
– Не ви ли интересува човешкият прогрес? – продължи госпожица Чансълър.
– Не знам... не съм виждал негови прояви. Вие ще ми покажете ли?
– Мога да ви покажа сериозен стремеж към прогрес. Не можем да сме сигурни в нищо повече. Но не съм убедена, че сте достоен за това.