В същия миг през прозореца на трапезарията чуха каретата да пристига. Госпожица Бърдзай живееше в Саут Енд, разстоянието беше доста голямо и госпожица Чансълър беше поръчала файтон – едно от предимствата да живееш на Чарлс Стрийт беше близостта на конюшните. Логиката на поведението ѝ беше от ясна по-ясна – ако беше сама, щеше да се придвижи с трамвай; и то не за икономия (щастливка беше, че не се налага да се съобразява с такива неща), не и защото толкова много обичаше да обикаля улиците на Бостън нощем (всъщност дълбоко ненавиждаше този риск), а поради разбиране, което ревностно следваше и което ѝ налагаше да отхвърля оскърбителните различия и да се доближава до живота на обикновените хора. Би отишла и пеша на Бойстън Стрийт, откъдето би взела градския транспорт (който ненавиждаше от дън душа) до Саут Енд. Бостън беше пълен с бедни момичета, принудени да сноват из града нощем и да се тъпчат в конски каруци, неприятни за всички сетива, така че защо тя да се смята за нещо повече от тях? Поведението на Олив Чансълър се ръководеше от възвишени принципи и тъкмо затова, тъй като тази вечер имаше предимството да бъде придружена от господин, тя поръча файтон, за да не се чувства облагодетелствана от това покровителство. Ако се бяха придвижили заедно по обичайния начин, щеше да му е задължена за дързостта си, а той бе представител на пол, на който тя не желаеше да дължи нищичко. Когато му писа преди няколко месеца, бе тласкана по-скоро от желание да накара него да се почувства задължен. А сега пътуваха към Саут Енд рамо до рамо и доста смълчани, подрусваха се по трамвайните релси пренебрежимо по-малко, отколкото ако се бяха качили на трамвая, и рееха поглед от двете страни на каретата към редиците червени къщи, смътно очертани на светлината на уличните лампи, с изпъкнали фасади и каменни стълбища. Докато пътуваха, поклащайки се, госпожица Чансълър каза на спътника си, обзета от силно желание да му се противопостави и като наказание, задето я е хвърлил (и тя не проумяваше защо) в толкова силен трепет:
– Вярвате ли, че ще дойдат по-хубави дни и че е възможно да се направи нещо за човечеството?
Клетият Рансъм долови предизвикателството и доста се смути. Запита се що за жена е тази и каква игра играе. Защо изобщо го беше насърчила, ако се канеше да го тормози така? Въпреки това Базил беше готов на всякакви игри – и такава, и онакава – и долови, че се е забъркал в нещо, което отдавна иска да опознае по-отблизо.
– Е, госпожице Олив – отвърна той и отново нахлупи широкополата шапка, която беше оставил в скута си, – за мен най-поразителното е, че човечеството само разрешава проблемите си.
– Така говорят мъжете на жените, за да ги принудят смирено да приемат положението, в което са ги поставили.
– О, положението на жените! – възкликна Базил Рансъм. – Положението на жените е да правят мъжете на глупаци. По всяко време бих се разменил с вас – продължи той. – Помислих си го, когато влязох в изискания ви дом.
В тъмната вътрешност на каретата той не забеляза, че лицето ѝ тутакси пламна, пък и не знаеше, че не обича да ѝ се напомня за някои обстоятелства, които според нея облекчават женската ѝ съдба. Ала трепетът в гласа ѝ, когато му отговори малко по-късно, издаваше, че е напипал болезнено място:
– Да не ме укорявате, че по някаква случайност разполагам с малко пари? Най-съкровеното ми желание е да направя нещо за другите, за нещастните хора.
Базил Рансъм би посрещнал последното твърдение със симпатията, което то заслужаваше, би похвалил благородния стремеж на своята роднина, но го озадачи внезапната рязкост в разговора им, който час-два по-рано бе започнал най-дружелюбно, затова избухна в неудържим смях. Което пък допълнително засили липсата на каквато и да било шеговитост у събеседницата му.
– Не знам защо изобщо се интересувам от мнението ви – каза тя.
– Ами добре, щом не ви интересува... Няма никакво значение.
Въпреки твърдението му тя усещаше, че има причини да проявява интерес. Беше го въвела в живота си и трябваше да си плати за това. Обаче ѝ се искаше незабавно да научи най-важното.
– Противник ли сте на еманципацията на жените? – попита тя и извърна пребледнялото си лице към него по време на краткото просветване на улична лампа.
– Имате предвид избирателното право, свободата на словото и така нататък? – попита той, но като видя колко сериозно приема отговора му Олив, почти се уплаши и се поколеба: – Ще ви кажа, след като чуя госпожа Фариндър.
Бяха пристигнали на адреса, който госпожица Чансълър даде на кочияша, и файтонът им рязко спря. Базил Рансъм излезе и застана пред вратата с протегната ръка, за да помогне на младата дама. Тя обаче се поколеба и остана на мястото си с непроницаемо лице.