Така също и ревностното поклонничество на Б. П. пред П. Сл. не почива на никаква твърда естетическа преценка, а е просто едно сляпо благоговение пред индивидуалката сила на П. Сл. Защото П. Сл. е една властна личност, излъчваща от себе си голяма индивидуална сила, личност, която подчинява безапелативно всичко по-слабо от себе си. П. Сл. е, в пълната смисьл на думата, това, което се нарича авторитет. Авторитетът е сатрап, който има нужда от поклонението на раби. А и сатрапът, и рабите са сатрап и раби по рождение, по съдба. В тълпата на рабите стои и уважаемият професор Боян Пенев. Такава му е натурата: и той се покланя — без да пита защо, — готов е да пролее кръвта си — без да пита защо: защото пред него стои сатрапът на авторитета: Пенчо Славейков. Сатрапът, авторитетът налага всичко със силата на своята индивидуална сила. „Аз съм бог — покланяйте ми се!“ — може да каже той; и рабите се покланят, без да питат защо. „Аз съм поет — възхищавайте се!“ — може да каже той; и рабите се възхищават, без да питат защо. Рабите — тия, които с достойнство могат да носят прозвището „блейки“.
Само така може да се обясни авторитетът на П. Сл. като „най-голям български поет“: благодарение смешението на поета със силния човек; смешение, на което е естествена жертва и Б. П. — Пенчо можеше да се наложи като голям „художник“ и „поет“ само у едно племе — като българското, — което до вчера е лежало 500 години под ярем и главната психологическа черта на което е раболепието, свойството да робува. Така писателската слава на П. Сл. почива не на художествената ценност на стихотворенията му, а на раболепието, на духа на подчиненост у българина — подчиненост пред индивидуалната сила на личността. За поет у П. Сл. не може да се говори, а още по-малко за художник; но може да се говори за силна личност, за властна индивидуалност — дори за много силна личност, за много властна индивидуалност. Знае се: Пенчо заявяваше всичко с твърдост, с непоколебимост, с упоритост — повелителна упоритост, която налага всичко: безспорно, той беше като индивидуалист един голям българин. Но трябва ли това да ни заблуди, че той беше един голям поет; трябва ли това да ни попречи да определим в какво собствено лежи истинското значение на П. Сл.? Дали в поезията му, или в критиката му, или просто в забележителната му индивидуалност?
Значението на П. Сл. за българ. литература лежи в критиката му — в упоритата критическа борба за по-висшо схващане на изкуството, която той води цял живот — независимо от това, дали неговото схващане на изкуството бе идеално, независимо от това, че той нямаше средства да отрази в поетическо дело своите естетически схващания.
Значението на П. Сл. като силна индивидуалност за българския живот е също тъй огромно. Той беше борец — и ни показа какво значи да се бориш за една идея.
Но погледнем ли поета и неговото поетическо дело — колко гол е въпросът на Боян Пенев, дали до днес в нашата поезия е създадено нещо по-ценно и по-значително? Безспорно! Достатъчно е да посочим: само поетическото дело на Яворов! Делото на Яворов е жив творчески вулкан, стихия, оригинална и неудържима, докато делото на П. Славейков от „Епически песни“ до „Кървава песен“ е сякаш дело на естет, който се е мъчил да илюстрира с дело, с примери своите естетически твърдения. Затова Яворов е спонтанен — Пенчо е правен; Яворов е композиция — Пенчо е комбинация; Яворов е образец — Пенчо е пример; Яворов е поема — Пенчо е христоматия с примери.