Божествена комедия — Ад

По тях с каква там тичаме тъга,
а всичкото злато да би се сбрало,
от сътворенье мира досега,

което на земята е имало,
на никой дух, кой страда в тоя мрак.
за мигновенье отдих не би дало!“

„Кажи ми, вожде мой, попитах пак,
какво е това щастие тъй неверно,
що нам вести се с вид ту строг, ту благ?“

„Доколе ослепленье извънмерно —
извика, ще влече, о смъртни, вас,
и все невежество ще плуйте черно?

Всезнающий, кой има всяка власт,
така е разположил небесата,
че всяка част се свързва с друга част

и редом мерно лей се светлината.
Тъй също е поставил божество,
кое се разпорежда със благата.

Кои щеславното ни естество
примамват с мощ неодолима:
по своя воля ги раздава то,

едни събаря, други пък подима;
безчувствено към жалби и молби,
на едни дава, а от други зима,

отсича и присъжда своите делби,
невидимо като змия в тревата;
пред него бързо нуждата върви

и на събитията сее семената.
Промени прави мимо вас безчет
между човеци и народи на земята

и често онзи даже, кой привет
от благодарност му дължи, въстава
и среща го с хули и зъл навет;

но то блажено е, не се смущава
и с божествата други своя път
низ вековете смело продължава.63

Но, сине мой, минутите текат,
звездите, що изгряха на небето
при тръгване, на запад се стремат.64

Оттука в кръгове ще слезем, дето
очакват ни по горестни беди.
На жив човек в туй жилище проклето

е запретено дълго да седи.“
Тръгнахме пак и мътен вир горещи
настигнахме след малко, чий води,

увити с пари гъсти и вонещи,
се шумно спущаха във трап дълбок.
Пътечка тясна с извои зловещи,

кои грозяха с смърт при всеки скок,
заведе ни при блато, де вадите
събират се под хълм един висок.

То Стикс се казва. Голи, в кал зарити,
с вид страшен духове лежеха тук
безбройни.и с главата и гърдите

без милост биеха се един друг,
а пък с зъби си късаха месата.
На воплите им горки страшний звук

далеко чуеше се в тъмнината.
Каза ми вожда: „Тука видиш тез,
на кои гняв увлякъл е душата

в деяния престъпни с своя бяс,
но други има още по-дълбоко
зарити. Ти останал би в несвяст,

да би видял как мъчат се жестоко,
но никога в туй блато, де лежат,
не ще проникне человешко око.65

Въздишките им през водите път
пробиват си и правят ги да бликат.
От мир лишени, горко те стенат

и денонощно с глас плачевен викат:
«Смутихме на живота светлий зрак,
движеше гняв душата и езикът;

стъпкахме щастьето под своя крак;
в света сломихме чашата на мира
и тук ще гнием в кал и вечен мрак.»

Но думи моят език не намира
за тоя химн печален, в кой скръбта
изказват, коя люто ги раздира.“

Край блатото вървяхме и тълпа
вред виждах аз от духове мъгляви,
кои се мъчат в мръсната вода.

Пред нази скоро кула се представи.