Божествена комедия — Ад

той лута се кат кораб всред мъгла.
Погибел може би го е стигнала
и страх ме е, че късно съм дошла,

по туй, що на небето съм узнала.
Иди, спаси го, моля, от беда,
у мен утеха да се би върнала.

Аз Беатриче съм, от висота
дошла съм, де желая да се върна:
при теб любов ме води в тез места.»

Кога млъкна, към нея се обърнах:
«О жено, й казах, в коя гори
тоз огън свят, кой от земята черна

високо до най-сяйните зари
въздига человека в небесата,
желанието, което ми откри,

кат заповед ще да изпълня свята;
но ти кажи ми, как от светлий зрак,
за кой копней ти пламенно душата,

си слязла в тоя край на вечен мрак,
без нежния ти дух да се смущава
на светлината от ужасний враг?»

«Понеже искаш, ще да ти разправа —
каза ми тя — защо в тез глъбини
дойдох, без нищо страх да ми задава

Не могат ме досегна мен злини;
днес Божията милост мене сила
е дала, пред която кат вълни

безсилни минват вашите патила
и Ада плам и огън без вреда
наокол мене може да разстила.

Жена една12, по-светла от звезда,
за него трогната от съжаленье,
желай да го избави от беда.

Лучия13 призовала и с вълненье:
„От тебе твоя верни се нуждай,
казала й, за своето спасенье

надежда в тебе само той питай.
Не го оставяй повеч в тез патила
и нек бедите му намерят край.“

Лучия, към страдалци сявга мила,
затече се при мене начасът
и ме намери, като бях с Рахила14.

Каза: „Не трогва ли ти се духът
за тоз, кой тебе толкоз обичал е
и общия за теб напусна път?

Душа ти няма ли да го пожали?
Не чуеш ли му тука горестта?
Не видиш ли как с сили премаляли

той в бурна река15 бори се с смъртта?“
И както тича, кой за благо себе
напред върви ил бяга от беда,

така от висше лучезарно небе
едва чух от Лучия тез слова,
спуснах се тука и дойдох при тебе,

на помощ нему да те призова
с тоз език сладък, слава кой дари ти
и теб, и на века, във кой живя.»

Кога свърши, към мен възви очите
и сълзи, аз съзрях, блестяха там.
Веднага, да изпълня ней молбите,

дойдох при тебе помощ да ти дам
и от звера спасих те, таз могила
кой пази, пълен с кръвожаден плам.

Но ти защо стоиш с душа унила?
Защо не стъпчеш в себе си страхът?
Защо изчезна в тебе всяка сила,

кога за тебе на небето бдът
блажени три жени, чета любима,
и теб водач ме пращат16 в трудни път?“

Как цвете нежно в хлада нощни клима
посърнало, а щом заря изгрей,
на своето стебло се пак подима,

така усетих пак да пламеней
у мен дух бодър и казах с вълнение:
„С благословия вечно нек светлей

оназ, коя милее тъй за мене,
и ти, кой чул си нейните молби
и тук дойде за моето спасене!

Без страх където искаш ме води;
навред ще те следя със дух юначен:
учител, господар, вожд мой си ти.“

Тръгна. По него свих в път див и мрачен.