Божествена комедия — Ад

Един от вази нека приближи
и чуе: после, ако вий угода,
бесът ви нек над мен се разрази.“

Тогава всички: „Иди, Малакода“,
казаха и дръпнаха се назад:
а сам един от тая зла порода

напред изстъпи и каза му с яд:
„Защо ме викаш?“ Вожда отговори?
„Смял ли бих да сляза в черний Ад

без воля да са дали мен отгоре?
Млъкнете и смирете своя бес,
кой всуе мен искал би зло да стори;

не си навличайте пак Божа мест,
защото воля негова е с мене
и друг през Ада да премине днес.“

Утихна бясното ожесточене
на дявола, кога чу тез слова;
на другите каза тогаз с смирене:

„Не викайте, без полза е това.“
Тогаз поета ме повика гласно:
„О, ти, кой скрит си там, дигни глава,

при мене мож да дойдеш безопасно.“
Затуй явих се и потеглих в път.
В мен дяволите гледаха ужасно:

внезапно аз видях, че се движат
и мен от страх подбиха се нозете,
че няма свойта дума да сдържат.

Тъй минваха, от грозен страх обзета,
в Капрона186 обсадените войни,
посред пълчищата на враговете.

До вожда доближих и отстрани
все в тях очи ми вторачени бяха.
„Да махна ли въз него?“ — Да, махна,

един на друг ги чуех; че мълвяха,
кат снемаха и дигаха в див бяс
в ръце си вилите, кои държаха.

Но грозний Малакода с громък глас
смъмра ги и да млъкнат ги накара,
а после се обърна пак към нас

„Не може тоя път да ви изкара
там. де желанье двама ви зове,
каза ни той, защо скалата стара

на шестий дол сломена е на две.
Но канара за следните долини
пред вази друга ще се озове:

по нея татък може да се мине.
Хилядо двеста и шейсет и шест,
на третий тъкмо вчера час, години

броихме ний. откак скалите тез
сломени са били посред средата.187
От наште ей сега за ваша чест

ще тръгнат да разгледат из смолата
дали се не подават вън глави.
Път да покажат вам ще ги изпратя:

без страх подире им вървете вий.“
Повика той по име десетина188
с един, кой начело им да върви,

и рече им: „Идете с тез двамина
и без повреда им кажете път,
оттук да минат в другата долина:

при туй разгледайте добре брегът.“
Кат слушах как ги викаше по име,
смутих се и изтръпнал от страхът,

що ме обзе, казах: „Учителю любими,
дойдохме без водачи ний дотук,
защо сами нататък не вървиме?

Те с зъби скърцат и един към друг
намигат нас с угроза.“ Но поета:
„Не бой се. Нека скърцат. Те напук

зъби тъй скърцат на тълпата клета,
коя в смолата ври и пъшка там.“
Щом дяволите чуха му ответа,

към вожда свой възвиха поглед ням
и всеки вън езика си извади
и почна да се плези гърбом нам,

но той на път да тръгнат знак им даде.