Божествена комедия — Ад

Но никой се назад не връща, знам,
от тоя мрачен свят, затуй аз смело
ще кажа всичко тук, без страх от срам.240

Войник съм първо бил, със шлем на чело241,
но после се покаях, с тая цел
облякох ази расото дебело.

И в своето желанье бих успел,
ако на църквата водача властни
в крив път не бе ме изново въвел.

Доде над мен са грели зари ясни,
в делата си не лев, лисица бях:
кат влъхва, по пътеки криви, тясни,

към цели аз безчестни се стремях
и нанавред разчу се мойта слава.
Когато на години се видях,

в кои, кат кормчия, кой приближава
след път далечен до желаний брег,
на миналото хвърля се забрава

и длъжен е платна да свий човек242,
усетих погнушенье и досада
към себе, към живот, към целий век:

с разкаян дух, в монашеска ограда,
след изповед гореща се прибрах,
за мил душевен отдих и награда.

Но новий фарисей, кой нивга страх
в сърцето си не е имал от Бога,
наместо като пастир и монах

навред да-проповядва мир и слога,
на християни бе война открил;
и както нявга, в пещерата строга

на добрия Силвестрий, се явил
Великий Константин със умоление
да би го от проказа изцерил,243

така веднъж яви се той пред мене
да иска за тщеславна цел съвет.
Смутен от неговото опьянене,

не дадох му аз никакъв ответ.
Тогаз: «Махни страх всеки от душата —
каза ми, — прошка давам отнапред;

ум дай да смажа, в кървава разплата,
Пенеста. коя против мен стои.
Кого поискам, мога в Рай да пратя;

у мен два ключа има, тез, кои
предшественика мой намери тежки,»244
Умът ми се разколеба, уви!

При тез молби и увещанья жежки
мълчаньето внушаваше ми страх
пред тоя звяр свирепи с вид човешки,

«Понеже прошка даваш — му казах, —
дай обещанье, после не пази го:
тъй враговете си ще сринеш в прах

и врат ще свият те под твойто иго.»
Кога умрях, светеца ми любим,
Франциск,245 дойде за мен, но отстрани го

веднага черен един херувим.
«Не ти, извика, ази ще го зема,
за зло коварство в ръце го държим:

без топло разкаянье прошка няма.»
О, как изтръпнах, кога с грозен глас
каза: «Вярвал ли си, че с тъй голяма

знам логика да разсъждавам аз?»
И като ме заграби за космите,
при Минос ме заведе в същий час.

Той с поглед ме изгледа страховити,
на кръста осем пъти си уви
опашката и с пръст към тъмнините:

«При пламъците, рече, ще върви.»
Затуй ме виждаш тука в таз долина.“
Щом млъкна, горкий пламък се възви

надолу с върха си и с плач отмина,
а с вожда ний тръгнахме пак напред
към други ров и скоро порази ни

той с грешници, които нямат чет.