Очите ми неволно над един се спряха,
кой съща лаута изглеждал би,
йод него два крака да не стърчаха.
Хидропизия, що отвън личи
и прави, над корем подут, главата
като кратунка суха да стърчи,
държеше му отворени устата,
като на трескав, който цял гори
и все вода бълнува му душата.
Погледа и уста за реч разкри:
„О вий, кои без казън сте във Ада,
къде не влизат никога зари,
погледайте как мастор Адам271 страда.
Имал съм всичко горе. в мрачний Ад
за капчица не правят ми пощада.
Тез ручеи, които се струят
и спускат се към Арно, по полите
на Казентинский хълм, потънал в хлад,
стоят ми постоянно пред очите
и мъчат ме по-страшно с своя изглед мил
от болката, що суши ми гърдите.
Така с местата, де съм съгрешил,
си служи правдата неумолима
и с жалби люти мъчи дух унил.
Ромена там е. С дерзост непростима
фалшиви флорини там стъкмих
и туй на смърт всред пламъци прати ма.
Но сладкоструйний Бранда272 не дал бих,
да зърна тука Александра, Гвида
ил брат им, кой е грешен като них.
Един уж тука бил. Но как да вида,
че плаща вече своята вина?
Със тоя лош недъг къде да ида?
Да можех да направя стъпчица една
в сто годин, щях веднага да замина,
макар да има мили в дължина
до единайсе хиляди тази долина,
а нашир полвин миля е едва.
За тях съм тук всред таз пасмина:
по техни увещанья и слова
монети сякох с примес три карата,
и си изпати горко таз глава!“
Казах му: „Двама грешни, на земята,
до теб се гърчат страшно и димят
кат зиме, кога мокра е ръката.“
Отвърна той: „Найдох ги, че седят
от първий ден така все приковани,
и мисля, вечно тука ще лежат.
Единия е оназ273, коя, в желане
престъпно, отзив като не нашла,
е набедила Йосиф в злодеяне.
Синон274 е другий, кой измама зла
извърши в Троя. Имат треска жежка,
затуй димят им бледните тела.“
Единни дух, от яд за таз бележка,
че мастор Адам го позори тук,
цапна го по корема с ръка тежка;
като от тъпан чу се силен звук.
Адам отвърна тутакси с плесница
по образа, при всичкий си недъг.
„Не гледай, рече той, че в таз темница
нозете ми от болка зла не се движат,
обаче волно движа таз десница.“
„Както, кога лош сън ни се яви,
отвърна гръка, бръз не бе в ръцете;
а бързи бяха — пари да ковят.“
Адам каза: „Да, прави си, дух проклети,
но в Троя тъй не говори,
когато се кълнеше в боговете.“
„Я гледай, за какво ще ме кори! —
каза Синон. — А ти какво направи?
При туй и други грехове стори.“
Отвърна други: „Спомни, грък лукави,
за коня и коварний си разбой,
с кои в цял свят с безчестье се прослави.“
„От жажда да не найдеш ти покой
докрай, извика гръка с озлобление,
и плуй с корема тоз, подут от гной.“
„В хули бесът ти търси облекчение,
каза Адам; да, жаден съм, подут,
но туй за теб какво е утешение?
Недъгът твой по малко ли е лют?
Теб целий треска огнена гори та,
за капчица заскачал би кат луд.“
Вслушал се бях в таз свада ядовита,
кога учителя, кой бе мълчал,
обърна се към мене с реч сърдита:
„Но стига веч, за тебе ми е жал;
повярвай, мен самому чудно става,
че иощ от укор съм се въздържал,“
Кога така чух да ме порицава,
неволно на лице ми срам изби
и в паметта ми досега остава.
Както, кога лош сън ми се яви,
желаем, спящи в смутно възбуждене,
да бъде сън сънят, що ни грози,
така в страха ми ставаше и с мене.
Аз прошка исках, а не мислех пак,
че искам прошка, извинене.
Учителят каза ми с език благ:
„По-малък срам по-тежък грях изтрива;
в тъга не падай, но бъди по-як,
и чуйш ли нявга тълпа нечестива,
че кара се, за мене си спомни;
защото, който в препирни такива
наслада търси, себе си петни.“