Божествена комедия — Ад

ни онзи внук коварен, кой умря
на Арту285 от ръката; ни Фокача286.
ни онзи, който вири кат змия

глава пред мен и зад когото плача;
като тосканец, би се ти сетил
защо умря в ръцете на палача:

там Маскерони287 име е носил.
Узнай, понеже ми се веч не пее,
че Камичйол де Паци288 аз съм бил;

но скоро тук ще мръзне и немее,
кат мене в тоя лед, Карлин289; тогаз
грехът, що плащам тук, ще избледнее.“

Лица безбройни видех още аз:
и морави, и криви; оттогава,
тях смисля ли, изтръпвам цял от мраз.

Вървяхме по постилката корава
към центъра на света и в грозний мрак
усещах, че по-страшно все ми става.

По воля, по съдба ли, не знам как,
доде минувах тъй между главите,
една от тях настъпих силно с крак.

Изплака: „Защо тъпчиш ми космите?
за Монтаперти да не сте дошли,
и в царството на вечний мрак, да мъстите?“

Казах на вожда: „Моля позволи
да уясня едно недоумене,
в което тая сянка ме хвърли.“

Певеца чу ме и се спря до мене.
Тогаз казах на онзи, кой с псувни
изказваше йощ свойто озлоблене;

„Не псувай ме, а кой си обясни.“
Отвърна той: „Преди да отговоря,
кажи, ти кой си, който в тия тми

минуваш със другар през Антенора
и тъй настъпи ме, че жив да бе.
не знам от болки какво щях да сторя.“

„Живея йощ под светлото небе,
казах, и ако слава теб е мила,
чест мойта песен ще ти въздаде.“

Отвърна ми, като въздъхна с сила:
„Душата ми обратното желай.
Махни се тутакси; всред тез патила

гласът ти щетно иска да ласкай.“
За тила го хванах с ръка тогава
и рекох: „Казвай кой си, не се май,

ил косъм няма тук да ти остава.“
А той: „Сгази ме, ако щеш, тегли,
пак няма твойта воля да направа.“

Опнах космите като с клещи зли;
в начало опит той стори да трае,
но скоро, с взор наведен, в тез мъгли.

от болки като куче зе да лае.
Съсед един обади се тогаз:
„Ей Бока290, чуй, кой дявол те терзае,

та лаеш като куче в тоя час?
Не стига ли, че щракаш си зъбите?“
„Сега не думай нищо. казах аз;

изменнико, безчестна твар, бедите,
кои стори, оплаквай в тия тми
довеки; зарад тебе под звездите

ще нося горе верни новини.“
„Разправяй, щото искаш, отговори,
но ако вън от тия глъбини

излезеш, не забравяй, моля, горе
и този, кой е толкова устат,
и бърза тъй за други да дърдори:

за френското злато е тук на хлад.
Видях, кажи, и Бозо да Дуера291.
А ако питаш пък дали пищят

и други в тоя лед за изневера,
до мен Бекарий292 е чело навел;
виж малко по-нататък Солданера293;

той с Ганелона294 е и с Трибалдел295,
кой подло, за две свине, в нощна доба
в Фаенца болонезци е въвел.“

Тръгнахме. Като мъртъвци, из гроба296
подали се, два грешника видях
и порази ме зрелище от злоба,

кое до днеска ми внушава страх.
Единия над другий на главата
навел се бе и както сиромах

отгризва хляб, що му стои в ръката,
тъй черепа захапал бе с зъби,
там де се спуща над тила косата

Така Тидей297, с злост яростна в гърди,
на Меналипа черепа дълбал е.
Казах: „Ти, у когото гняв ехти

като у див звяр, кой разсвирепял е,
против тогоз, кого гризеш безспир,
кажи, с какво причина той станал е,

та тука служи теб за грозен пир?
И ако прав си в свойто озлобление,
кои сте, кат узная, в живий мир,

ще дигна громко глас за твое мщение.“