Робърт Шекли
Божествена намеса
Има една планета, наречена Атала. На тази планета има една поразителна планина. Тя се нарича Санито. В умерените области в подножието на планината разцъфтяват цивилизации. Планината, чиито връх е наполовина обхванат от вечни ледове, доминира над всички земи наоколо. По склоновете й непрекъснато се спускат каменни лавини. Където не е стръмна, тя е отвесна. Където не е отвесна, тя е стръмна.
Нито един човек никога не е изкачвал тази планина. Тя се счита за непристъпна. Дори и предпланините й са труднодостъпни. Въпреки това съществува легенда, че някога, много отдавна, един свят мъж, възнесъл се до божествено равнище чрез дългогодишно взиране в една точка, се издигнал чрез собствената си духовна сила чак до върха на непристъпната планина.
Богът, познат под името Шелмо преди възнесението си, издълбал една пещера в твърдата скала на върха на Санито. Направил си легло от лед и възглавница от мъх, върху която да медитира. Това било повече от достатъчно за един бог, който можел да запазва вътрешната си температура.
Шелмо решил да прекара няколко еона тук, на върха на Санито, занимавайки се с медитация, като се взира в една точка. Макар да било достатъчно, че е станал бог, той не бил напълно доволен. Мислел, че може да се усъвършенства още повече.
Минавали векове. Цивилизациите разцъфтявали и западали, а Шелмо не им обръщал внимание: било му необходимо доста време, за да се съсредоточи в една точка. Шелмо знаел, че може би е малко егоистично от негова страна да отдава цялото си време на това, тъй като все пак боговете трябва да се грижат за хората в съседство. Но Шелмо предполагал, че всеки бог си създава свои собствени правила. Освен това имало достатъчно време да се превърне в грижовен бог след като разреши проблема си с концентрацията в една точка.
За един бог, който иска да се отърве от всичко, връх Санито бил идеалното място. Бурите и каменните лавини изпълвали въздуха с непрекъснат, монотонен тътен. Струпаните бели и сиви облаци представлявали идеален медитационен фон. Толкова нависоко била пещерата на Шелмо, че даже молитвите на хората рядко достигали до него. Повлечени от бурите, затрупани от снеговете, молитвите се превръщали в болезнени звуци, неразбираеми, и без каквото и да било значение.
Обаче дори и един бог не може да бъде оставен настрани от скандалите завинаги. Може да мине известно време, но накрая светът все пак достига до него.
Един ден Шелмо с изненада открил, че едно човешко същество се е изкачило по непристъпната планина и е влязло в пещерата му. (Шелмо всъщност не бил изненадан, понеже боговете никога не се изненадват. Но все пак не очаквал това.)
Човекът паднал на колене и започнал да изрича дълга молитва.
— Да, много ти благодаря — прекъснал го Шелмо. — Но как успя да се изкачиш дотук? Предполага се, че планината е непроходима. Само богове могат да я изкачат. Ти случайно да не си някой бог, маскиран като човек?
— Не — отвърнал човекът. — Аз съм човешко същество. Казвам се Дан. Успях да се изкача до тази височина отчасти благодарение на собствената ми вяра и милосърдие, и отчасти чрез силата на молитвите на хората долу, които те боготворят.
— Разбирам — казал Шелмо. — Няма ли да седнеш? Ето там има един леден блок. Предполагам, че можеш да регулираш телесната си темепература?
— Разбира се, Господи — казал Дан. — Това е една от най-леките стъпки по пътя към духовното издигане.
— Да, така е — отвърна Шелмо. — Е, какво те води насам?
Дан седнал върху ледения блок и си пооправил дрехите.
— О, Господи, народът ти се моли за божествена намеса. Без твоя помощ ние ще бъдем победени и ще изчезнем от лицето на земята.
— Добре де, какво е станало? — попитал Шелмо. — Дано да е нещо важно. Не обичам да ме безпокоят за глупости.
— Железните раци са виновни — казал Дан. — Самопрограмиращите се механични прилепи-вампири също са голям проблем. И, разбира се, има и медни скорпиони с взривяващи се опашки, но най-важни са раците. Те са машини, но са се научили да се възпроизвеждат. На мястото на всеки завод за раци, който ние разрушаваме, изникват нови десет. Раците заливат нашите къщи, нашите улици, дори нашите храмове. Те са убийци и ние губим битката против тях.
— Когато аз бях на земята, нямаше такива работи — казал Шелмо. — Откъде са дошли?
— Ами както вероятно знаеш, сега различните страни живеят в мир — заразказвал Дан. — Но в близкото минало някои бяха във война. Железните раци са едно от оръжията, които те изобретиха.
— И са ги използвали срещу някоя от другите страни?
— О, не, Господи, нищо подобно — възкликнал Дан. — Стана случайно. Железните раци избягаха. Те се разпространиха бързо в страната, където бяха изобретени, а после по целия свят. Раците се размножаваха по-бързо, отколкото можехме да ги унищожим. Беше просто глупава случайност, но сега ние ще загинем, Господи, ако не се намесиш и не направиш нещо.