— Какво пък е станало сега? Да не сте загубили пак контрол над някое от изобретенията си?
Дан поклатил глава.
— Този път са паратидите. Знам, че не те интересува местната политика, затова те моля да ми позволиш да те осведомя. Паратидите са една от големите политически партии в страната ми. Те се борят за свобода, равенство и братство между всички, независимо от раса, пол или религиозна принадлежност. Или поне ние така си мислехме. Когато те дойдоха на власт обаче, установихме, че ни презират и всъщност са безпринципни, авторитарни, фанатични и цинични…
— Разбрах — казал Шелмо. — Но защо сте позволили на такива хора да дойдат на власт?
— Те ни излъгаха с пропагандата си. Може би са вярвали в собствените си лъжи. Не знам дали да ги обвиня в цинизъм, или във фанатизъм, или и в двете. Но знам, че те отмениха всички бъдещи избори и се обявиха за вечни пазители на настъпващата утопия. Въпреки че съставляват по-малко от една трета от населението, те са въвели управление на терор.
— А защо не се борите с тях? — попитал Шелмо.
— Защото те притежават всички оръжия. Техните войници маршируват по улиците. Разказват се ужасяващи истории за камерите им за мъчения. Затворили са хиляди хора. Цялата култура е забранена с изключение на одобрените от тях патриотични теми. Ние сме безпомощни в ръцете им. Само ти, Господи, можеш да ни спасиш.
Шелмо се замислил за миг.
— Предполагам, че има прецедент, когато един бог се е намесвал в политическите работи?
— О, да, Господи, има много разкази за това в старите анали на основните ни религии.
— А казват ли ни нещо тези анали за процедурата, по която е действал богът в такива случаи?
— Той е унищожил грешниците.
— А как е определил кои са праведните?
Дан се замислил.
— Понякога някой пророк от народа донасял оплакването направо на бога както го направих аз.
— Това не ми се струва много правилно — казал Шелмо. — Трябва поне да чуя и другата страна.
— Но ти можеш да узнаеш истината чрез всезнанието си.
— Не — казал Шелмо. — Всезнанието служи за факти, а не за мнения.
— Тогава можеш да сториш онова, което ти мислиш, че е добро — казал Дан.
— Добре — отвърнал Шелмо. — Но не забравяй, че ти си ме помолил.
— Какво по-добро бих могъл да поискам от божественото правосъдие?
— Просто не забравяй — настоял Шелмо. Тялото му се изпънало. Очите му се присвили от вътрешно напрежение. Невидима енергия изпълнила въздуха и накарала косите на Дан да настръхнат. Внезапно пещерата се обляла в яркочервена светлина, която бавно намаляла, като контролирана от някакъв дяволски реостат. И накрая всичко станало както преди.
— Готово — казал Шелмо.
Дан чул откъм Земята да се надига плач. Плач на мъка и ярост, плач на яд и скръб, толкова силен, че стигнал до пещерата на Шелмо, където даже молитвите не можели да достигнат.
— Какво направи? — попитал Дан.
— Каквото трябваше. Премахнах паратидите.
— Премахнал си ги? Какво означава това?
— Ами би могъл да го наречеш убийство — казал Шелмо. — Аз го наричам премахване. Всъщност означава едно и също, тъй като тях вече ги няма и няма да ви създават неприятности. Вашите проблеми са разрешени.
На Дан му трябвало известно време, за да го осъзнае. С все по-нарастващ ужас той разбрал, че Шелмо е премахнал почти една трета от населението на планетата.
— Не трябваше да ги убиваш — казал той. — Повечето от тях не бяха лоши хора. Просто бяха неразумни последователи.
— Този път са следвали не когото трябва — казал Шелмо.
— Но някои от членовете на моето семейство също бяха паратиди.
— Моите съболезнования. Но сега, най-после враговете ви ги няма. Трябва да не съществуват пречки сега да си построите едно уравновесено общество. Но ако има такива, които ви пречат, не се притеснявай да ми се обадиш пак. И кажи това на хората. Да не забравиш.
— Ще го разпространя сред всички народи — казал Дан.
— Точно това исках. Кажи им, че вече съм на тяхно разположение. Моето правосъдие действа бързо. С удоволствие ще подпомогна онези, които не могат да си помогнат сами. По мой собствен начин, разбира се.
Дан се поклонил дълбоко и си тръгнал. Шелмо си направил чаша чай — първата, която си позволявал от векове наред. Изтананикал си и няколко куплета от една песен, която знаел, когато бил още човек. После използвал всезнанието си, за да надникне в бъдещето на Земята. Огледал на 150 години напред. Забелязал, че хората още не били постигнали утопията си. Но се справяли добре. Или поне не по-зле, отколкото се очаквало от тях.
Едно обаче било сигурно: никой не го молел да се намеси.