Хрррущене
Изправих се рязко. Дали някой не провлачи крака по тротоара? Да не би Пийт да се връщаше? Огледах се. Нямаше никого. Извърнах се към моята врата. Беше заключена. Отпуснах се отново на седалката и отпуснах ръка върху хокейния стик на Пийт, пъхнат между двете предни седалки.
Едва не припаднах, когато Дон Муни попита дали може да се качи с нас двамата с Пийт в королата. Не ми стана ясно дали няма представа какво става или просто прецени, че имаме нужда от придружител.
Добре че Джуд ме спаси, като стовари кашон с женски дрехи на задната седалка на колата.
— Тук няма повече място — заяви той и убеди Дон да се смести в пикапа при тях с татко. Те потеглиха първи, а ние с Пийт ги последвахме, но по пътя трябваше да оставя лекарства на Мериан Дюк. Тя ни покани да хапнем по парче пай с ревен — прави страхотен пай — но знаех, че ще подхване Пийт също като баба, затова й обещах следващия път да остана повече. След това, за да наваксаме изгубеното време, когато влязохме в града, реших да минем напряко по Маркъм Стрийт и в момента горчиво съжалявах за това решение.
През последните няколко години беше тихо и спокойно, но на тази част от града навремето й се носеше лоша слава, защото се случваха странни неща и изчезваха хора. След това почти всеки месец в квартала се появяваше по някой труп. Полицаите и журналистите разправяха, че имало сериен убиец, докато други шушукаха, че се бил появил космат звяр, който нощем обикалял града. Наричаха го чудовището от Маркъм Стрийт.
Пълни дивотии, нали така?
Както вече казах, бяха минали години от онези времена, въпреки това аз се запитах дали нямаше да е по-добре, ако той беше тръгнал с нас. Дали нямаше да ми е по-спокойно, ако Дон беше в алеята с мен?
Ето пак!
След тази мисъл изпитах вина. Затворих очи и оставих мислите си да се реят, докато се опитвах да запазя спокойствие. Кой знае защо си спомних времето, когато попитах татко защо е помогнал на човек, който го е наранил.
— Нали знаеш какво означава името ти, Грейс?
— Знам. Божествено милосърдие, благосклонност, състрадание — отвърнах аз, като повторих онова, което татко казваше открай време.
— Никой не може да изживее живота си, без да прояви състрадание и милосърдие. Всички се нуждаем от помощ — казваше той. — Има разлика между хората, които нараняват други, защото са зли, и хора, които вършат лошо заради обстоятелствата. Някои хора са отчаяни, защото не знаят как да поискат божията милост.
— А как разбираш дали някой е лош, или просто се нуждае от помощ?
— Господ е крайният съдник на истината в душите ни. От нас обаче се иска да прощаваме на всички.
Татко прекъсна разговора. Честно казано, аз останах по-объркана от когато и да било. Ами ако онзи, който те нарани, не заслужава прошка? Ами ако стореното е толкова ужасно…
Хрррас. Хрррас.
Чакълът отново изхрущя. Този път шумът не се ли понесе и от двете страни на колата? Стиснах хокейния стик.
— Пийт?
Отговор не последва.
Щрак. Щрак.
Това дръжката на вратата ли беше? Електрически заряд премина по гърба и се стрелна към ръцете ми. Сърцето ми блъскаше в гърдите, дробовете ме боляха при всяка глътка въздух. Надникнах през прозореца. Защо не виждах нищо?
Щрак, щрак, щрак.
Колата се разтресе. Изпищях. Остър, пронизителен звук прозвуча отвън. Прозорците потръпнаха и завибрираха така, сякаш щяха да се пръснат. Притиснах ушите си с ръце и изпищях още по-силно. Шумът утихна. Нещо изтрополи на асфалта пред вратата. Пулсът ми думтеше в ушите — стори ми се, че чувам стъпки, които се отдалечаваха тичешком. Тишина. Всеки нерв в тялото ми пареше. Наместих се на седалката и отново чух хрущенето. Този път беше коляното ми, което се отриваше във висящите ключове, оставени в стартера. Изсмях се глухо и затворих очи. Зачаках, като се вслушвах в тишината и не смеех да си поема дъх. Най-сетне въздъхнах дълбоко и отпуснах хокейния стик.
Чук, чук, чук.
Отворих широко очи. Вдигнах ръка. Хокейният стик ме перна по главата.
През запотения прозорец някой се взираше към мен.
— Отвори капака — настоя приглушен глас. Не беше Пийт.
— Разкарай се! — изкрещях аз, за да прозвучи гласът ми по-дрезгав.
— Хайде — настоя той. — Всичко ще бъде наред, Грейси. Честна дума.
Притиснах ръка към устата си. Познавах този глас. Познавах и лицето. Преди да успея да се спра, се съгласих:
— Добре.
Дръпнах ръчката, за да отворя предния капак.
Стъпките му хрущяха по замръзналия тротоар, докато вървеше към предницата. Отворих вратата и видях в краката си лост. По гърба ми лазеха тръпки, докато пристъпвах след Даниъл. Главата и раменете му се скриха под капака, но успях да видя, че е с вече познатите ми разръфани дънки и вчерашната тениска. Нямаше ли други дрехи?