— Какво правиш? — попитах аз.
— Ами как мислиш? — Той развинти капачката на някаква част от двигателя и извади мазна метална пръчка. — Да не би да излизаш с Брадшо? — Нави обратно капачката.
Действаше с такова безразличие, че се запитах дали не съм си въобразила суматохата преди малко. Възможно ли бе да съм заспала, докато съм чакала Пийт? Само че лостът го нямаше допреди малко.
— Какво стана преди малко? — попитах аз. — Ти наблюдаваше ли ме?
— Не ми отговори.
— И ти не ми отговори. — Пристъпих към него. — Видя ли какво стана? — Видя ли онова, което за малко щеше да стане?
— Може би.
Пъхнах се под капака, за да го видя по-добре.
— Разкажи ми.
Даниъл избърса омазаните си ръце в панталоните.
— Някакви дечурлига си играеха.
— С лост ли?
— Да, какво ли не измислят напоследък?
— Ти наистина ли очакваш да ти повярвам?
Даниъл сви рамене.
— Можеш да вярваш, на каквото решиш. Казвам ти какво видях. — Той пипна нещо друго по мотора. — Твой ред е — настоя. — Излизаш ли с Брадшо?
— Може би.
— Избрала си истински принц — подхвърли саркастично той.
— Пийт е мило момче.
Даниъл изсумтя.
— На твое място бих внимавала с този нещастник.
— Млъквай! — Стиснах ръката му. Кожата му беше леденостудена. — Как смееш да говориш такива неща за приятелите ми? Как смееш да се връщаш и да се опитваш да се вмъкнеш в живота ми? — Дръпнах го настрани от колата на татко. — Разкарай се веднага и ме остави на мира.
Даниъл се изсмя.
— Същата Грейси като едно време. Обичаш да командваш. Вечно се разпореждаш с хората. „Казвай.“ „Разкарай се.“ „върни ми го.“ „Млъквай.“ Баща ти знае ли, че говориш по този начин? — Той дръпна ръка и отново насочи вниманието си към двигателя. — Остави ме да задвижа тази трошка и повече няма да видиш мърлявото ми лице.
Отстъпих и загледах всяко негово движение. Даниъл открай време умееше да ме накара да замълча. Потрих ръце и заподскачах, за да се стопля. Повечето жители на Минесота издържаха на студ, но как бе възможно Даниъл да стои навън по къс ръкав? Ритнах едно-две камъчета и отново събрах кураж:
— Я ми кажи… Кажи… Ти защо се върна? Защо сега, след толкова време?
Даниъл ме погледна. Тъмните му очи се взираха в лицето ми. Имаше нещо различно в тези безкрайно познати очи. Изглежда, оранжевата светлина на уличната лампа се отразяваше в зениците му. Може би просто ме наблюдаваше, без да мига. Очите му придаваха вид на… прегладнял.
Той сведе поглед.
— Ти просто не разбираш.
Скръстих ръце.
— Сериозно?
Даниъл се обърна към мотора, поколеба се, след това отново ме погледна.
— Ти ходила ли си някога в МСИ? — попита той.
— Музея за съвременно изкуство ли? Не. Никога не съм ходила в Ню Йорк.
— Преди време случайно се озовах там. Нали знаеш, че в МСИ имат и мобилни телефони, и айподи, и дори прахосмукачки. Все ежедневни неща, но са изкуство. — Гласът му стана по-мек, дрезгавината изчезна. Това е функционално изкуство, което можеш да подържиш в ръка и то се променя по начина, по който живееш.
— Е, и?
— И… — пристъпи към мене той. — Все някой е направил дизайна на тези неща. Някой си изкарва прехраната с тази работа.
Приближи се още повече, лицето му беше на сантиметри от моето. Притаих дъх.
— С това искам да се занимавам — призна той.
Страстта в гласа му накара сърцето ми да забие по-силно. Пламналият му поглед ме възпря да отстъпя.
Даниъл се приведе отново над мотора и изтегли нещо.
— Само че сега няма начин да се случи. — Протегна се напред и черната висулка на врата му провисна над мотора.
— Защо?
— Чувала ли си за Института по изкуства „Трентън“?
Кимнах. Почти всички, които завършваха курса по изкуство, бяха кандидатствали за „Трентън“. Обикновено влизаше по един от випуск.
— Там имат най-добрата катедра за дизайн в цялата страна. Занесох им някои от рисунките и дизайните си. Една жена, госпожа Френч, ги прегледа. Каза, че в мен имало хляб — гласът му заглъхна, сякаш бе вкусил нещо горчиво, — но ми трябвали допълнителни уроци. Каза да си взема дипломата, да завърша уважаван курс по изкуство и тя щяла да ми даде шанс да ме приемат.
— Та това е чудесно? — пристъпих напред аз. Как успяваше? Всеки път ме караше да забравя, че съм му адски сърдита.