— Проблемът е, че в „Холи Тринити“ е един от малкото курсове, които в „Трентън“ смятат за приличен. Затова се върнах. — Той ме погледна. Стори ми се, че иска да каже още нещо, да добави нещо. Перна висулката. Черният камък бе оформен като сплескан овал. — Само че онзи тип Барлоу ме изхвърли още първия ден.
— Какво?
Знаех, че Барлоу е ядосан на Даниъл, но дори не подозирах, че го е изхвърлил.
— Не е честно.
Той се усмихна подигравателно, както обикновено.
— Тъкмо това ти харесвам, Грейс. По незнайни за мен причини си решила, че всичко в този живот трябва да е честно.
— Не е вярно. Изобщо… — свих се — не е правилно.
Даниъл се разсмя и се почеса зад ухото.
— Помниш ли, когато отидохме във фермата на Макартър, за да видим кученцата, а едното се беше родило с три крачета и Рик Макартър каза, че щели да го приспят, защото никой не го искал? Ти каза: „Изобщо не е честно!“ и взе кученцето, без дори да питаш дали може.
— Дейзи — сетих се аз. — Много обичах това куче.
— Знам. Тя те обичаше толкова много, че се скъсваше да лае, когато излизаше от къщи.
— Да. Един от съседите викаше шерифа толкова често, че родителите ми решиха да я дадат на някого, ако продължава така. Знаех, че никой друг няма да я иска, затова я затварях в стаята си, когато излизахме. — Носът ми беше потекъл и аз подсмръкнах. — И един ден тя излезе от къщи… и нещо я уби. Гръклянът и беше изтръгнат. — При този спомен усетих как в гърлото ми се надигна буца. — Цял месец сънувах кошмари.
— Беше татко — отвърна тихо Даниъл.
— Какво?
— Баща ми викаше шерифа. — Той изви глава и изтри носа си в рамото. — Будеше се по някое време през деня в някое от неговите настроения и… — Бръкна под капака и намести нещо. — Запали колата.
Отстъпих и се качих зад волана. Изрекох кратка молитва и завъртях ключа. Моторът се задави, след това издаде звук като кашлица на астматик. Пробвах отново и колата запали. Плеснах с ръце доволно и благодарих на господ.
Даниъл затвори капака.
— Трябва да се махнеш оттук. — Той изтри ръце над лактите и остави черни мазни следи по кожата. — Успех в живота. — Изрита едната гума и се отдалечи.
Докато излизаше от светлината на лампата, аз изскочих от колата.
— Това ли е всичко? — изкрещях. — Просто ще си заминеш отново ли?
— Нали това искаш?
— Не искам. Питах няма ли да се върнеш в училище?
Той сви рамене и ми обърна гръб.
— Няма смисъл. Без курса по изкуство… — Направи нова стъпка към тъмнината.
— Даниъл! — Ядът ми пламна, сякаш бе пъхнат в грънчарска пещ. Знаех, че трябва да му благодаря, задето оправи колата и задето се появи, когато имах нужда от него. Знаех, че би трябвало поне да се сбогувам, но думите не идваха.
Той се обърна и ме погледна, тялото му беше почти погълнато от сенките.
— Да те закарам ли донякъде? Мога да те оставя в приюта, за да си вземеш дрехи и да хапнеш нещо.
— Не си падам по приютите — рече Даниъл. — Освен това съм се разбрал с едни да отседна при тях. — Той се отправи към ниската сграда от другата страна на улицата.
— Добре. — Сведох поглед към ръцете си. Помислих си, че ме е следил, но той вероятно просто е вървял по улицата, когато ме е видял с Пийт. — Чакай там. — Отидох до колата и отворих един от кашоните на задната седалка. Пъхнах ръце и извадих яке в черно. Подадох го на Даниъл.
Той го задържа за момент и прокара пръсти по логото „Норт фейс“ отпред.
— Не мога да го приема — заяви и се опита да ми го тикне обратно в ръцете.
Аз се отдръпнах.
— Това не е подаяние. Беше на брат ми.
Той трепна.
— Твърде е хубаво.
— Бих ти дала друго, но останалите са дамски. Другите неща са при Джуд, така че ако искаш, ела в приюта.
— Не искам.
Някъде в далечината се разнесоха викове. Иззад ъгъла се появиха фарове.
— И това става — кимна той и хлътна в мрака.
Останах да гледам след него. Дори не забелязах, че фаровете спряха пред колата ми. Чух, че някой ме повика.
— Грейс? — Пийт изтича до мен. — Добре ли си? Защо не си в колата?
Погледнах през рамото му към белия пикап, спрял в мрака. Зад волана мярнах лицето на Джуд. Лицето му ми се стори напълно безизразно, сякаш издялано от камък.
— Запалих колата — излъгах аз.
— Добре, но си измръзнала. — Пийт ме прегърна и ме притисна до гърдите си. Ухаеше на свежо, както обикновено, но този път не изпитах желание да съм близо до него.
— Може ли тази вечер да пропуснем боулинга? — попитах, когато се отдръпнах. — Става късно, а никак не ми се ходи. Ще отидем някой друг път.