— Ти ще се справиш — подхвърли татко.
Отново разлях чая.
— Какво?
— Ти можеш да изпееш песента на Мериан — усмихна се широко татко и очите му заблестяха. — Гласът ти е чуден.
— Не съм се упражнявала. Ще квакам като жаба.
— Ще спасиш положението. — Той покри ръката ми със своята. — Освен това ми се струва, че имаш нужда да се поразвеселиш.
Сведох поглед над чашата. Никак не ми беше приятно, когато татко четеше в душата ми. Сякаш като пастор притежаваше някакви специални сили.
— Аз ще помогна — обади се застаналата зад нас Чарити. Тъкмо влизаше, нарамила купчина книги от библиотеката. — Ще пея с теб, Грейс. Можем да направим дует. — Тя ми се усмихна нетърпеливо. Много обичаше да пее, когато беше сама, но аз знаех, че гласът й не е за солово изпълнение в препълнена църква.
— Благодаря, с удоволствие — отвърнах аз.
Татко плесна с ръце.
— Не можем да вършим нищо против истината, но за истината можем.
Неделя сутринта
Наложи се да седна до Дон Муни на пейките зад олтара, предвидени за хора. Чарити беше от другата ми страна и навиваше някаква брошура. Дон ревеше „Нашият бог е непристъпна крепост“ поне две октави по-ниско от хора. Пееше със страст, макар и фалшиво и аз за пръв път изпитах топло чувство към него.
— Жалко за тез прозорци — прошепна той, докато директор Конуей изнасяше обичайната си реч. Дон вдигна поглед към прозорците над балкона, където навремето беше витражът с Христос, който чука на вратата.
Пожарът отпреди малко повече от три години съсипа почти целия балкон, но витражът се запази и всички решиха, че това е истинско чудо. Натъжихме се, когато татко заяви, че лошо поставена стълба по време на ремонта го счупила. Тъй като беше изработен преди повече от сто и петдесет години, бюджетът ни беше ограничен и нямаше как да се поръча нов.
— Представях си, че имам машина на времето, връщам се в миналото и потушавам пожара — прошепна Дон. — Така щяха още да са тук.
Директор Конуей ни погледна. Шепотът на Дон звучеше като тихи викове. Притиснах пръст към устните си. Той се изчерви и се отпусна на пейката.
— Исках да кажа — продължи директорът, — че „Холи Тринити“ предлага надежда и напътствия на всички подрастващи, от всички слоеве на обществото. От нас зависи да подадем ръка на по-необлагодетелстваните учащи се, за да успеят. Затова моля всички да се замислите над следния въпрос: какво можете да сторите, колко можете да дадете, за да дарите милосърдие и спасение на поне една душа. — Директор Конуей избърса устни с кърпичката си и се върна на мястото си до татко.
Органът засвири и аз се запитах дали нечие спасение наистина е свързано с образованието в академията. „Холи Тринити“.
Чарити подръпна ръкава ми.
— Наш ред е — изграчи тя.
Изправихме се на подиума и макар вчера да бяхме репетирали много пъти, усетих как дланите ми започват да се потят. Погледнах към публиката. Мама, Джуд и Джеймс ни се усмихваха от първия ред. Пийт Брадшо закъсня, но беше седнал при майка си, няколко реда по-назад. Вдигна окуражително палци. Загледах се в прозорците над балкона, докато двете с Чарити пеехме.
Представих си, че витражът е още на мястото му, а Христос е застанал пред старата дървена врата. „Искайте и ще ви се даде, хлопайте и ще ви се отвори“, бе казал навремето татко на Дон Муни и бе разплакал гиганта. Спомням си, че заварих Даниъл сам в параклиса скоро след като Дон пристигна в енорията. Беше вдигнал поглед към витража и зададе същия въпрос, който аз бях задала преди няколко дни — защо татко беше простил на Дон, макар новодошлият да го беше наранил.
— Не трябваше ли да каже на някого или да повика ченгетата? — попита Даниъл.
Опитах се да повторя онова, което татко ми беше казал, но все още бях толкова объркана, че не се получи добре.
— Татко каза, че трябва да прощаваме на всички, без значение колко е лош човекът или колко те е наранил. Той каза, че хората вършели лоши неща от отчаяние.
Даниъл изви очи и избърса нос в ръкава. Имах чувството, че ще заплаче, но тогава той каза:
— На вас от семейство Дивайн нищо не ви се разбира. — Напъха ръце в джобовете си и закуцука по пътеката. Добре поне, че нараненият му крак се оправяше. Преди няколко часа, когато го взех, за да отидем в църквата, имах чувството, че не може да ходи. Даниъл каза, че предишната сутрин бил паднал от ореха. Аз обаче знаех, че лъже. Цял ден бях отпред, защото с мама садихме петунии, и не го видях да излиза от къщата.