Искаше ми се да помоли за помощ.
Гласът ми потръпна колебливо, докато пеехме „Благослови ги, поведи ги, спаси ги“.
Мисълта ме порази като гръм. Ами ако Даниъл по своя заобиколен начин се бе опитвал да поиска помощ онази вечер? Ами ако това е било зов за помощ?
Когато песента свърши, се върнах на мястото си, обзета от решителност. Вече бе прекалено късно, за да прогоня идеята.
Знаех какво трябва да направя.
Понеделник, преди училище
— Съжалявам, Грейс, но не мога да направя абсолютно нищо. — Господин Барлоу погали мустаците си.
Не можех да повярвам колко е твърдоглав. Целият ми план зависеше от него. Ако исках да помогна на Даниъл да си върне живота, първо трябваше да го накарам да се върне в училище. След това щях да търся начини да оправя отношенията им с мама.
— Вие решавате, господин Барлоу. Даниъл има нужда от вашия курс.
— Това момче има нужда да се научи на уважение. — Учителят размести купчината документи на бюрото си. — Хлапетии като него си въобразяват, че могат да се появят просто така и да правят каквото пожелаят. Това е курс по изкуство, не е какво да е.
— Знам, господине. Никой не приема часовете ви с пренебрежение. Дори бих казала, че е истинска чест да…
— Именно. Тъкмо затова приятелят ти няма място в тези часове. Тук е за хора, които се интересуват сериозно от изкуство. Та в тази връзка… — Той отвори едно от чекмеджетата и извади лист. — Трябва да поговорим за работата ти. — Остави листа на бюрото. Беше рисунката на мечето.
Отпуснах се на стола. Дотук с приказките за връщането на Даниъл в курса, сега моето място висеше на косъм.
— Признавам, че бях силно разочарован, когато го видях. — Барлоу посочи рисунката. — След това разбрах какво си намислила. Великолепна идея.
Аз изпънах гръб.
— Какво?
— Поправи ме, ако греша, защото не бих искал да интерпретирам погрешно. Накарах целия курс да нарисува нещо, което им напомня за детството, и много ми харесва подходът ти към задачата. Познавам таланта и уменията ти още от дете и съм впечатлен от творческата ти визия.
Кимнах, след това се запитах дали не си прося билет за ада по този начин.
— Трябваше да предадеш и двете задачи днес. За малко да ти напиша двойка, но после видях това. — Той извади втори лист от чекмеджето и го остави на масата. На него бе рисунката с въглен на ореховото дърво.
Едва не се задавих. Отдолу бе написано моето име с характерния заоблен почерк на Ейприл.
— Не съм… — Не можах да призная истината, след като вече бях видяла възхищението по лицето на Барлоу, докато оглеждаше линиите.
— Това е великолепен пример за израстването ти и за опита и уменията, натрупани през годините — обясни учителят. — Честно казано, не очаквах да видя такова ниво на развитие от теб преди завършването. — Той извади червена химикалка и написа с един замах шестица в горния край. — За мен е чест, че си в моя курс — заяви и ми подаде и двата листа. — Сега изчезвай, за да свърша малко работа.
Станах и понечих да си тръгна. След това спрях и се обърнах. Вчерашната ми решителност се върна.
— Господин Барлоу.
Той вдигна поглед.
— Да?
— Вие обичате да преподавате на обещаващи ученици, които създават рисунки като тази. Дори казахте, че за вас е чест.
— Точно така. — Господин Барлоу приглади мустаци и присви очи. — Накъде биеш?
Върнах се при него. Поех си дълбоко дъх и избъбрих:
— Рисунката не е моя. — Подадох му листа. — Даниъл я направи.
Той се задави.
— Предала си негова работа?
— Не. Тази рисунка е моя. — Вдигнах листа с мечето. — Нея предадох. Някой друг сигурно случайно е сложил тази… — посочих рисунката в ръката му — в купчината. Много съжалявам. Трябваше да ви кажа веднага.
Барлоу посегна към цветните моливи, побутна ги настрани, след това ги прибра в глинена чаша. Постави чашата върху купчината документи и се приведе напред.
— Казваш, че Даниъл е направил рисунката.
— Да, опитва се да влезе в „Трентън“.
Барлоу кимна.
— Наистина има нужда от този курс.
— Виж сега. Ако двамата с приятеля си дойдете утре сутринта в седем и двайсет и пет, ще поговоря с него и ще помисля какво да правя.
Подскочих от радост.
— Много ви благодаря, господин Барлоу.