— Ако Даниъл пропусне още един ден от училище, ще изгуби стипендията си. — Той поклати глава и измърмори: — Просто не разбирам как е изкарал стипендия.
Наклоних глава на една страна и се усмихнах.
— Вие сте върхът, господин Барлоу.
Две ученички влязоха в стаята, когато се чу първият звънец.
Господин Барлоу ги погледна.
— Не разправяй много-много — помоли той. — До понеделник да ми предадеш нова рисунка.
Шеста глава
Чудотворец
След училище
Едва когато дойде обедната почивка и аз останах с Ейприл в кабинета по изкуство, се сетих, че великолепният ми план има един непреодолим недостатък: налагаше се да открия Даниъл и да му кажа, че Барлоу е готов да му даде втори шанс. Знаех само в кой жилищен блок „се е настанил“. Не знаех нито номера на апартамента, нито как мога да стигна дотам. Родителите ми бяха забранили да ходя сама в града — а за Маркъм Стрийт и дума не можеше да става. А пък аз не съм почитателка на градския транспорт — двете с Ейприл ни обраха, когато се качихме на автобуса в Апъл вали миналото лято. Трябваше да намеря начин да взема една от колите на нашите и да измисля правдоподобно алиби.
По принцип не лъжа. И вратът, и гърдите ми пламват, когато изрека дори най-незначителната лъжа. Добре че никой не се сети да ме попита как съм успяла да запаля колата, защото тогава щях да поруменея и да плувна в пот. Може би щях да успея да се измъкна с някоя полуистина, когато помолех мама за колата.
— Имам среща с Ейприл в библиотеката. — Подръпнах дебелия вълнен шал, който бях увила около врата си, за да скрия петната. — Правим проучване за часа по английски. — Двете с приятелката ми наистина имахме среща в библиотеката, но тя беше за доста по-късно.
Мама въздъхна.
— Значи ще отида да напазарувам утре. И без това остана предостатъчно храна.
— Благодаря. Сигурно няма да се прибера за вечеря. Имам… много работа.
Дръпнах ципа на якето до брадичката и взех ключовете за колата от масата. Тъкмо се канех да изляза, когато мама протегна ръка и лепна длан на челото ми.
— Добре ли си, миличка? Струваш ми се зачервена.
— Напоследък не спя добре. — Наистина не се бях наспивала, откакто видях Даниъл за пръв път в сряда.
Трябва да вървя.
— Вземи минивана.
Гадост. Едно е да отидеш в града със стар седан, съвсем друго е, когато се появиш със Синия балон на майка си — така беше кръстила Ейприл кралско синия ни миниван, който приличаше на балонче от дъвка и отдалече предупреждаваше „майче на средна възраст, тръгнало на пазар“. Представих си изражението на Даниъл.
В града
Направих почти три обиколки. „Сигурно съм се смахнала“ — помислих си аз, докато кретах по алеите близо до апартамента на Даниъл. Спрях под познатата ми от петък вечерта лампа и огледах ниската сграда от другата страна на улицата — сега не ми се стори толкова зловеща на избледняващата следобедна светлина. Беше от жълти тухли, които приличаха на изгнили зъби с широка резка по средата, където навремето бе имало входна врата. Фасове и боклуци бяха разпилени по изронената площадка отпред.
Не горях от желание да видя как изглежда отвътре.
Сега оставаше да започна да тропам от врата на врата и да разпитвам дали някой познава високо, слабо момче, бледо като призрак, което се казва Даниъл, и да се надявам, че никой няма да се възползва от невинното момиче.
Останах зад волана, докато наблюдавах кой минава по улицата, с надеждата Даниъл случайно да мине. Преброих петима бездомници, които се тътреха към приюта, и поне седем бездомни котки, които изглежда бързаха да си намерят подслон за през нощта. Черен мерцедес със затъмнени прозорци спря до тротоара, за да вземе много висок мъж в минипола, който потропваше нервно с крак, когато не крачеше на ъгъла на „Маркъм“ и „Вайн“ през изминалия половин час.
Улицата опустяваше, докато слънцето потъваше сред градския смог. Двама мъже — идваха от различни посоки — спряха за кратко пред сградата на Даниъл. Не размениха и дума, но единият предаде нещо на другия, докато се разминаваха. Единият погледна право към минивана. Аз се сниших и изчаках няколко секунди, а след това надникнах през прозореца. „Маркъм“ бе точно толкова пуста, колкото и предишната вечер. Погледнах часовника на таблото. Минаваше четири и половина — никак не ми е приятно, че слънцето залязва толкова рано през ноември — което означаваше, че ще закъснея за срещата с Ейприл, ако не тръгна веднага.
Тъкмо включвах на скорост, когато го видях. Беше със сив гащеризон като на механик и барабанеше с пръсти по бедрата си, сякаш отмерваше ритъма на песен, която звучеше в главата му. Канеше се да влезе в блока, затова изключих двигателя и грабнах раницата, преди да се разколебая.