— Даниъл — провикнах се аз, докато пресичах.
Той се обърна, погледна ме и влезе вътре.
Спрях се.
— Даниъл? Аз съм, Грейс.
Той се заизкачва по сумрачните стълби.
— Не очаквах да те видя отново. — Направи ми знак с ръка да го последвам.
Поех по стълбите след него. Тук смърдеше на застояло кафе, варено в мръсна баня, стените бяха изпъстрени с наслоени графити и толкова много мръсни думи, сякаш бяха покрити с тапети, създадени от Джаксън Полък*, докато е бил в шизофренично настроение.
*(Американски художник алкохолик, абстрактен експресионист, чиито платна са едни от най-скъпите в света. — Б.пр.)
Даниъл спря на третата площадка и извади ключ от джоба си.
— Май не можеш да устоиш на красотата ми, а?
— Я се стегни. Дойдох да ти кажа нещо.
Той отвори вратата.
— Първо дамите — рече троснато.
— Все тая — изсъсках аз и профучах покрай него. Със секунда закъснение се сетих, че идеята ми не е много добра. Мама не ми позволяваше да каня момчета, когато не си беше вкъщи, което означаваше, че няма да одобри по никакъв начин, че съм вляза сама в апартамента на момче. Исках да остана близо до вратата, но Даниъл влезе навътре. Последвах го в мръсна, опушена стая, в която имаше телевизор, поставен върху кашон, и късо кафяво канапе. Отнякъде в коридора гърмеше музика, а на канапето се беше проснал дънгалак с обръсната глава. Зяпаше олющения таван, без да мига.
— Зед, това е Грейс, Грейс, това е Зед — посочи Даниъл непознатия. Зед не помръдна. Даниъл продължаваше да върви напред.
Вдигнах поглед към тавана, за да разбера какво е толкова интересно.
— Грейс — извика Даниъл.
Стреснах се и тръгнах след него. Без да се усетя, попаднах в стаята му или така поне предположих. Не беше по-голяма от дрешника на нашите, имаше матрак, покрит със смачкано старо одеяло, избутан в ъгъла, близо до малък скрин, отрупан с плочки. Даниъл ритна вратата след нас. По гърба ми полази тръпка.
Изглежда, някой бе държал куче в тази стая килер. Вратата беше набраздена от нокти — също както Дейзи драскаше по вратата на стаята ми, когато я оставях сама вкъщи, само че тези бяха много по-дълги и дълбоки. Самата врата беше пукната и разкривена. Каквото и животно да бе държано тук, очевидно беше успяло да избяга.
Тъкмо се канех да попитам Даниъл, когато той се тръшна на матрака. Свали си обувките, след това понечи да смъкне ципа на гащеризона. Обзе ме паника. Обърнах глава и сведох поглед.
— Не се плаши, сладурче — рече Даниъл. — Нямам намерение да шокирам девствените ти очи.
Ватираната униформа се свлече в краката ми. Вдигнах поглед и забелязах, че е със скъсани дънки и тениска, която някога е била бяла.
— И за какво иска да говори с мен нейно височество? — Изтегна се на матрака и пъхна ръце под главата си. — Дошла си чак дотук през седмицата, след като утре те чака училище?
— Няма значение. — Прииска ми се да метна пълната до пръсване раница по главата му. Дръпнах ципа и изсипах съдържанието на пода — протеинови блокчета, консерви супа, говеждо, ядки, шест ризи и три чифта панталони, които извадих от даренията, получени в енорията през уикенда. — Яж нещо. Приличаш на прегладняло куче.
Даниъл се пресегна, поразбута купчинката, а аз се приготвих да си тръгвам.
— Пилешка супа — вдигна той една от консервите. — Открай време ми беше любимата. Майка ти правеше такава.
— Знам. Спомням си.
Той взе едно от протеиновите блокчета и го изяде. След това посегна към парче телешка пастърма. Личеше, че е прегладнял, затова реших все пак да му кажа добрата новина:
— Днес говорих с господин Барлоу. Той каза, че ако дойдеш утре сутринта, ще ти даде втори шанс. Само че трябва да си там преди седем и двайсет — уточних аз, като казах по-ранен час. — И облечи нещо прилично.
— Посочих купа. — Има едни зелени панталони и риза с копчета. Постарай се да не се държиш гаднярски и той сигурно ще те вземе обратно в курса. — Метнах на рамо празната раница и зачаках отговор.
— Хм — изсумтя Даниъл, взе ново протеиново блокче и се облегна на стената. — Може и да отида.
Не знам какво съм очаквала — че ще скочи и ще ме прегърне, ще ме нарече вълшебница ли? Или пък ще благодари. Забелязах благодарност в познатите тъмни очи, но знаех, че по-скоро би умрял, отколкото да го каже.
Стиснах каишките на раницата.
— Трябва… ще вървя.