— Правилно, семейната вечеря в дома на Дивайн няма да чака. — Той хвърли станиола на пода. — Кюфтета ли ще има тази вечер?
— Каквото е останало от предишните дни. Само че аз имам други планове.
— Библиотеката — позна той без усилие.
Изсумтях и изскочих от стаята в хола. Зед продължаваше да лежи на канапето, но сега се бяха настанили още двама и пушеха нещо, което не приличаше на цигари. Млъкнаха, когато ме видяха. Неочаквано се почувствах като бонбон с глазура в бялата си ватирана грейка. Единият ме погледна, след това се обърна към Даниъл, който излезе от стаята си след мен.
— О, здрасти — рече той и дръпна от цигарата. — Не знаех, че си падаш по чисти и спретнати парчета.
Другият подхвърли нещо толкова гнусно, че няма да го повторя, след това направи още по-противен жест.
Даниъл му каза да си направи нещо, след това ме стисна за ръката и ме поведе към вратата.
— Хайде, разкарай се — нареди той. — Утре може и да се видим.
Не предполагах, че Даниъл е от момчетата, които биха изпратили едно момиче до колата й, но той ме последва по стълбите и когато погледнах през рамо, докато отключвах колата, забелязах, че ме наблюдава от сумрачния вход.
По-късно същата вечер
Когато ставаше въпрос за компютри и книги, Ейприл Томас губеше интерес също като отегчено петгодишно хлапе. Затова пък риалити предаванията я привличаха като магнит. Последното й любимо предаване го излъчваха в понеделник вечер, затова никак не се учудих, че я няма в библиотеката, когато пристигнах. Напълно разбираемо, след като бях закъсняла с цял час и половина. На връщане попаднах в задръстване и вече бе тъмно като в рог, когато пристигнах в библиотеката. Не бях в настроение да се занимавам с Емили Дикинсън сама, затова реших да се прибера у нас за вечеря.
Завих по алеята и набих спирачки, когато тъмна сянка изскочи пред колата. Сърцето ми биеше лудо, когато надникнах през прозореца. Джуд заслони очи заради фаровете. Косата му беше разрошена, а устата му беше стисната в тънка права линия.
— Джуд, добре ли си? — попитах аз, когато слязох от колата. — За малко да те ударя.
Той стисна ръката ми.
— Къде беше?
— В библиотеката с Ейприл. Казах на мама…
— Не ме лъжи — изсъска през зъби. — Ейприл дойде да те търси. Добре че аз отворих. Мама и татко няма да преживеят подобно нещо в момента. Къде беше? — Очите му мятаха мълнии, сякаш искаше да ме разкъса на парчета — а ноктите, впили се в лакътя ми, изглежда щяха да довършат задачата.
— Пусни ме — наредих аз и се опитах да се дръпна.
— Казвай! — изкрещя той и изви ръката ми. Викаше много рядко, дори по времето, когато бяхме деца. — С него си била, нали? — Сбърчи отвратено нос, сякаш миризмата на Даниъл беше полепнала по мен.
Поклатих глава.
— Не ме лъжи!
— Престани! — изкрещях в отговор аз. — Плашиш ме.
Изглежда, нещо в гласа ми го възпря, защото очите на Джуд омекнаха и той пусна лакътя ми.
— Какво, за бога, става? — попитах.
Той отпусна ръце на раменете ми.
— Извинявай. — Лицето му се разкриви, сякаш се опитваше да овладее чувствата си. — Много се извинявам, търсих те навсякъде. Ужасно е. Аз… Трябваше да говоря с теб, а след като не те открих…
— Какво? — Какви ли не страхотии ми минаха през ума, че се е случило нещо с бебето Джеймс или Чарити. — Какво е станало?
— Открих я — рече той. — Открих я и тя беше посиняла, студена… раните бяха толкова дълбоки, просто не знаех какво да правя. Дойде татко, после и шерифът, парамедиците. Беше твърде късно. Казаха, че е била мъртва от часове, повече от цял един ден.
— Кой? — Баба, леля Каръл, кой?
— Мериан Дюк — отвърна той. — Разнасях вместо татко пакети храна за Деня на благодарността на всички вдовици. Мериан беше последна. Открих я на верандата. — По лицето на Джуд бяха избили червени петна. — Един от парамедиците каза, че сигурно е припаднала от слабост, докато е излизала от къщата. Татко позвъни на дъщерята на Мериан в Милуоки. Тя е напълно луда. Каза, че татко бил виновен за всичко. Каза, че трябвало да се грижи по-добре за Мериан, че бил длъжен да я накара да отиде на лекар. — Джуд изтри носа си. — Хората очакват от него да върши чудеса. Как обаче да правиш чудеса в свят, в който една старица лежи на верандата повече от двайсет и четири часа и никой не се е отбил при нея. — Около очите му се образуваха се бръчици. — Беше се вдървила, Грейс. Беше станала на кокал.
— Какво? — Мериан живееше в Оук Парк. Не беше толкова зле, колкото жилището на Даниъл, макар кварталът да не беше приятен. Чувствах се така, сякаш бях стояла над бутилка с разредител прекалено дълго. Колко ли човека са минали покрай къщата? — Тя има много саксии с цветя на верандата и заради парапета… сигурно никой не я е видял. — Поне ми се искаше да вярвам, че е било така.