— Това не е най-лошото — продължи Джуд. — Нещо я беше открило. Или животно, или… или клошар. По краката й имаше рани. А пък гърлото й беше разкъсано чак до хранопровода. Реших, че това я е убило, но парамедиците казаха, че е била мъртва и изстинала, когато се е случило. Нямаше никаква кръв.
— Какво? — ахнах аз. Кучето ми Дейзи, сетих се аз. И неговото гърло беше разкъсано. Отхвърлих мисълта и се опитах да потисна гаденето. Не исках да си представям Мериан обезобразена по същия начин.
— Анджела Дюк каза, че вината е на татко, но не е така. — Джуд наведе глава. — Вината е само моя.
— От къде на къде?
— Казах й, че ако беше отишла на лекар, щеше да може да пее. Накарал съм я да се почувства виновна. — Очите му се напълниха със сълзи. — Когато я открих, тя си беше облякла зелената официална рокля, беше с шапката с пауново перо, която винаги слагаше, когато щеше да пее. — Джуд отпусна чело на рамото ми. — Опитвала се е да отиде в църквата. Искала е да изпее песента си. — Той се тресеше и се разхлипа.
Светът се завъртя още по-бързо. Не можех да повярвам, че съм пяла, докато старицата, която познавах открай време е умирала в студа съвсем сама. Краката ми се подкосиха. Отпуснах се на земята. Джуд се свлече до мен. Седях на средата на алеята и притисках главата на брат ми до рамото си. Той не спираше да хлипа. Прокарвах ръка по гърба му и се замислих за единствения друг случай, когато се бяхме прегръщали по този начин. Само че тогава аз имах нужда от утеха.
Преди четири години и половина
Беше гореща майска вечер. Бях отворила прозореца, преди да си легна, и към два през нощта се събудих от гласове. Дори сега, когато не мога да заспя, все още ги чувам — нещо като призрачен шепот, понесъл се с нощния вятър.
Стаята ми е в северната част на къщата, която е към дома на Даниъл. Изглежда и неговият прозорец е бил отворен. Крясъците станаха по-силни. Чух трясък и шум от раздрано. Не се сдържах. Не можех да стоя безучастна. Затова отидох при единствения човек, на когото можех винаги да разчитам.
— Джуд, буден ли си? — надникнах аз в стаята му.
— Да. — Той се изправи в леглото.
По онова време стаята на Джуд беше до моята — преди нашите да я направят на детска за Джеймс. Ужасните гласове нахлуваха и през неговия отворен прозорец. Не се чуваха толкова високо, колкото в моята стая, но бяха все така страшни. Стаята на нашите беше от южната страна. Техният прозорец не беше отворен и едва ли чуваха.
— Трябва да направим нещо — прошепнах аз. — Според мен бащата на Даниъл го бие.
— Много по-зле е — рече тихо той. — Даниъл ми каза.
Седнах на леглото до Джуд.
— Тогава трябва да му помогнем.
— Даниъл ме накара да се закълна, че няма да кажа на мама и татко.
— Но това е тайна, а тайните са грешни. Трябва да кажем.
— Не мога — заяви Джуд. — Обещал съм.
Животински рев се понесе отвън, последван от трясък на счупено дърво. Чух как нечия приглушена молба заглъхна след ужасено плющене — сякаш мама начукваше месо на плота в кухнята.
Шест удара бяха последвани от нов трясък, а после всичко утихна. Настана такава тишина, че ми се прииска да изпищя, за да я наруша. След нея се чу скимтене, също като на куче.
Стиснах ръката на Джуд и отпуснах глава на рамото му. Той ме погали по разрошената коса.
— Тогава аз ще кажа — реших накрая. — Така ти няма да издадеш нищо.
Джуд ме притиска до себе си, докато не събрах кураж да кажа на нашите.
Бащата на Даниъл избяга преди пристигането на полицията. Моят баща убеди съдията да остави Даниъл да живее у нас, докато майка му не уреди нещо. Даниъл дойде да живее у нас четири месеца, които станаха малко повече от година. Въпреки че фрактурата на черепа му заздравя забележително бързо, той вече не бе същият, поне за мен. Понякога ми се струваше по-щастлив, отколкото досега, а друг път, когато беше с Джуд, забелязвах втренчения му поглед — сякаш обвиняваше брат ми, че е предал доверието му.
Вечеря
Седях на масата и вечерях сама за пръв път от цяла вечност. Джуд каза, че не бил гладен, и слезе в мазето, Чарити се беше затворила в стаята си, а Джеймс вече спеше, докато мама и татко се затвориха в кабинета. Ровех макароните с бьоф Строганоф, когато ме обзе задоволство, че Даниъл е сбъркал по отношение на съвършените ни семейни вечери. След това си казах, че подобен начин на мислене е грешен. Как можех да искам нещо лошо да се случи на семейството ми единствено за да докажа нещо пред някого. От къде на къде ще се чувствам виновна или неловко, задето имах семейство, в което ни беше приятно да се храним заедно и да обсъждаме ежедневието си.