— Престани — сопнах се аз. — Моя си е. Дай ми я. — Дръпнах листа, но той го потегли на другата страна.
— Върни ми го!
— Целуни ме — каза той.
Ейприл ахна.
— Какво? — попитах аз.
Той се надвеси над рисунката. Лицето му беше скрито от рошавата коса, а изпод тениската изскочи висулка от черен камък.
— Целуни ме и ще ти я върна.
Стиснах ръката, с която държеше въглена.
— Ти за какъв, по дяволите, се мислиш, бе?
— Значи не ме позна? — Той вдигна глава и приглади назад косата си. Страните му бяха бледи, хлътнали, но очите му ме накараха да ахна. Навремето наричах същите тези очи „кални локви“.
— Даниъл? — Пуснах ръката му. Въгленът изтрака на чина. Милиони въпроси се зароиха в главата ми. — Джуд знае ли, че си тук?
Даниъл стисна черната висулка. Отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо.
Господин Барлоу влезе, приближи се до нас, скръстил ръце пред широките си гърди.
— Нали ти казах да се отбиеш в канцеларията, преди да влезеш в час — обърна се той към Даниъл.
— След като не умееш да проявяваш уважение, млади човече, може би мястото ти не е тук.
— Тъкмо си тръгвах. — Даниъл тласна стола назад и мина покрай мен с увиснали рамене. Боядисаната му коса беше паднала над очите. — До скоро, Грейси.
Погледнах рисунката с въглен, която беше оставил. Черните линии се преплитаха и очертаваха познатото самотно дърво. Профучах покрай господин Барлоу и групата ученици, скупчили се на вратата.
— Даниъл! — провикнах се. Само че коридорът беше празен.
Даниъл умееше да изчезва. В това отношение нямаше равен на себе си.
Вечеря
Чувах как вилиците и ножовете тракат по чиниите и очаквах с ужас небезизвестния ежедневен ритуал на семейство Дивайн — онази част от вечерята, която неизменно започваше с „Как мина днес“.
Татко започна пръв. Беше силно развълнуван, че енорията ще спонсорира благотворителна акция. Щеше да му е приятно да се заеме с подобна задача. Напоследък толкова много време прекарваше затворен в кабинета си, че двамата с Джуд се шегувахме, че сигурно се опитва да положи началото на нова религия. Мама ни разказа за новия стажант в болницата, че малкият Джеймс научил думите грах, ябълка и костенурка, докато бил на занималня. Чарити се похвали, че изкарала шестица по химия.
— Накарах повечето от приятелите си да дарят палта или зимни якета за благотворителната акция — заяви Джуд, след като наряза кюфтето на малкия Джеймс на хапки.
Нищо чудно. Някои хора в Роуз Крест разправяха, че добротата на Джуд била чисто и просто преструвка, но той наистина си беше такъв. Че кой друг би се отказал от свободата през последната година в гимназията, за да посвети три следобеда в седмицата на дистанционно обучение? Или пък ще откаже да постъпи в университетския отбор по хокей с приятелите си, защото не искал да проявява агресия. Понякога ми се струваше невъзможно трудно да съм по-малката му сестра, но бе невъзможно да не обичаш Джуд.
Стана ми неприятно, защото знаех как ще му подейства новината ми.
— Браво — усмихна се татко на Джуд.
— Да — грейна той. — Вчера казах на всички, че дарявам якето си, и ги приканих да направят същото.
— И кое яке дари? — полюбопитства мама.
— Червеното.
— На „Норт Фейс“ ли? Че то беше почти ново.
— Естествено, след като почти не съм го носил през последните три години. Беше егоистично да си го държа в гардероба, след като някой друг би го използвал.
— Джуд е прав — отбеляза татко. — Имаме нужда и от хубави дрехи. Денят на благодарността още не е дошъл, а вече разправят, че тази зима щяла да бие всички рекорди.
— Точно така! — оживи се Чарити.
Мама изпъшка. Така и не разбираше защо жителите на Минесота толкова се радват на кучешките студове.
Аз побутвах картофеното пюре в чинията, когато татко се обърна към мен и ми зададе въпроса, който нямах никакво желание да чувам:
— Много си тиха тази вечер, Грейс. Как мина денят ти?
Оставих вилицата. Парченцето от кюфтето в устата ми имаше вкус на стиропор, когато преглътнах.
— Днес видях Даниъл.
Мама вдигна поглед, макар да се опитваше да попречи на Джеймс да хвърли храна по другата страна на масата. Очите й сякаш нашепваха: „Изобщо не споменавай това име в дома ни.“