— Всичко е наред — рекох и отпуснах ръка на рамото на Чарити.
— Забравих… — отвърна тихо тя. — Забравих, че не е сън. — Побутна чинията настрани и стана.
— Тъкмо се канех да пържа яйца — обясни мама, когато Чарити излезе.
Сведох поглед към чинията. Усмихнатата закуска ме гледаше, но май нямаше да мога да хапна. Отпих от портокаловия сок. Стори ми се кисел. Знаех, че ще убедя Джуд да ме откара рано в училище, но пък не исках да съм в кухнята, когато той слезе и мама отново започне да се прави на съвършена домакиня. Увих две палачинки в салфетка и станах.
— Трябва да тръгвам — заявих. — Ще ям по пътя.
Мама вдигна поглед от тигана. Забелязах, че липсата ми на апетит съвсем не й помогна да преодолее чувството на вина.
Кой знае защо не ми пукаше.
Изминах няколкото пресечки до училище в студа и дарих закуската си на бездомно куче, което срещнах по пътя.
По-късно след училище
Часовникът в кабинета по изкуство показваше почти 7:25 и аз се проклех, задето бяха дала на Даниъл едва пет минути, за да не закъснее. Затворих очи и се помолих той да дойде, ако не за друго, то поне за да докажа на Барлоу, че греши за него. Само че с изминаването на всяка секунда започвах да си мисля, че щях да остана силно разочарована.
— Притесняваше се, че няма да дойда ли? — Даниъл се тръшна на стола до мен тъкмо навреме. Беше в светлосинята риза и панталоните в цвят каки, които му бях оставила, но дрехите бяха така смачкани, сякаш ги беше измъкнал от раницата си преди пет минути.
— Пет пари не давам какво правиш. — Усетих как по врата ми избиха червени петна. — Бъдещето си е твое, не е мое.
Той изсумтя.
Господин Барлоу излезе от кабинета си и седна зад бюрото.
— Виждам, че господин Калби е решил да дойде.
— Просто Даниъл. Никакъв Калби. — Той произнесе фамилията си като мръсна дума.
Учителят вдигна вежди.
— И така, господин Калби, когато станете известен музикант или папа, можете да отрежете фамилното си име. В моите часове ще бъдете наричан с името, което са ви дали родителите ви. — Той огледа Даниъл като критик, който преценява нова творба в някоя галерия.
Даниъл се облегна назад и кръстоса ръце.
Господин Барлоу преплете пръсти и отпусна ръце на бюрото.
— Нали знаете, че стипендията ви зависи от поведението ви. Ще се държите и обличате прилично, като за християнско училище. Днес сте се постарали, но няма да е зле да използвате ютия. Съмнявам се, че това е естественият цвят на косата ви. Давам ви време до понеделник да направите нещо по въпроса. Що се отнася до моя курс — продължи Барлоу, — ще идвате всеки ден навреме и когато звънецът удари, ще бъдете на мястото си. Всеки ученик трябва да направи портфолио от двайсет и три работи на определена тема и още десет по свой избор, с които да покаже уменията си. Идвате със закъснение, въпреки това очаквам да направите същото. — Господин Барлоу се приведе напред и погледна Даниъл в очите, сякаш го предизвикваше и очакваше пръв да отмести поглед.
Даниъл не трепна.
— Дадено.
— Даниъл има опит — обадих се аз.
Барлоу приглади мустаците си и аз усетих, че идва ред на уловката.
— Портфолиото ви ще се състои единствено от творби, направени в този курс. Ще наблюдавам всяка една от задачите ви в началото, в средата и в края на изпълнението. Няма да предавате нищо, което сте рисували досега.
— Та това е невъзможно — намесих се аз. — Почти декември е, а аз не съм подготвила дори една трета от портфолиото си.
— Тъкмо затова господин Калби ще бъде с нас през всяка обедна почивка и ще го чакам в кабинета си по за един час след училище. Всеки ден без изключение.
Даниъл едва не изгуби самообладание още преди началото на състезанието, но успя да се овладее в последния момент.
— Добър опит, но след училище трябва да вървя на работа в града.
— Доколкото разбрах, от училището са ви дали стипендия, която покрива разходите по настаняването ви. Очевидно един от настоятелството ви е взел под крилото си, но не очаквайте специално отношение от мен. Ще идвате всеки ден след училище, ако ли не, нямате работа тук.
Даниъл стисна ръба на чина и се приведе напред.
— Не можете да го направите. Имам нужда от парите. — Най-сетне извърна поглед настрани. — Имам други задължения.
Долових отчаянието в гласа му. Когато чух думата задължения, устата ми пресъхна.
— Това са моите условия — заяви Барлоу. — Изборът е ваш. — Взе някакви документи и се върна в кабинета си.
Даниъл блъсна стола си настрани и изскочи от стаята, обезумял като подгонена мечка. Последвах го в коридора.