Той изруга и заби юмрук във вратичката на едно шкафче. Металът се огъна под силата на удара му.
— Не може да ми причини това. — Удари шкафчето отново и дори не трепна от болка. — Имам задължения.
Отново същата дума. Запитах се какво ли значи.
— Иска да ме дресира като куче в цирк. Дори облякох тази тъпа риза. — Даниъл я дръпна и копчетата се разлетяха, а отдолу се появи познатата ми бяла тениска и стегнатите мускули на ръцете, които досега не бях забелязала. Той удари ново шкафче, този път с ризата. — Това е пълна див…
— Спри! — сграбчих ръката му тъкмо когато се канеше да нанесе нов удар. — Шкафчетата и мен ме дразнят понякога — обясних и погледнах към ококорените първокурсници, които забързаха по коридора. — По дяволите, Даниъл! Няма да ругаеш в училище. Ще те изхвърлят.
Той облиза устни и почти се усмихна. Отпусна юмрука си и пусна синята риза. Опитах се да огледам ръката му, защото очаквах, че кокалчетата му са разранени, след като остави такава вдлъбнатина във вратичката. Той се дръпна и напъха ръка в джоба си.
— Гадна работа — заяви и се облегна на разкривената врата. — Този тип Барлоу просто не разбира.
— Можеш да му обясниш. Защо не ми кажеш какви са тези задължения, за да му обясня вместо теб…
Нещо по-очевидно няма ли да направиш?
Даниъл остана загледан в мен. Очите му сякаш отразяваха флуоресцентните светлини в сумрачния коридор.
— Искаш ли да се разкараме? — попита най-сетне. — Двамата. — Протегна ранената си ръка. — Да им теглим една майна на скапаняците и да отидем да се позабавляваме.
Аз бях отличничка, дъщеря на пастор, бях спечелила състезанието гражданин на месеца и член на клуб „Единство в името на Христос“, но ето че за наносекунда забравих всички тези неща. Как само ми се искаше да стисна ръката му. Само че обзелото ме желание ме стресна и ме накара да изпитам омраза към него.
— Не — отсякох, преди да реша нещо друго. — Не мога да отсъствам от час, нито пък ти. Ако изпуснеш още един ден, ще изгубиш стипендията си. Нали все още искаш да влезеш в „Трентън“?
Даниъл сви ръка в юмрук. Пое си дълбоко дъх и лицето му се превърна в студена, безизразна фасада. Измъкна смачкан лист от джоба си.
— Кажи, сладурче, как да стигна до кабинета по геометрия?
Погледнах листа и въздъхнах облекчено, когато забелязах, че ще бъдем заедно единствено в часовете по изкуство.
— Стая 103 е нататък по коридора, после наляво. Минаваш покрай кафенето. Ще го видиш. И не закъснявай. Госпожа Кросуел много обича да отстранява закъснелите от училище.
— Добре дошъл — измърмори Даниъл. — Забравих колко мразя тази шиб… гадост. — Подсмихна се, след това се изсмя.
— Да, добре дошъл вкъщи — поздравих го аз. Този път аз му обърнах гръб.
По-късно
Нямах представа кой ще си спомни Даниъл Калби. Докато растеше, имаше малко приятели и напусна „Холи Тринити“ преди гимназията. Въпреки това очаквах външният вид на момче като Даниъл да предизвика интерес и клюки. Само че по коридорите се обсъждаше друг скандал, който измести напълно новината за завръщането на Даниъл: неочакваната смърт на обезобразената Мериан Дюк, обичана учителка от неделното училище, детегледачка на мнозина и макар да беше възрастна и с ограничени средства — участваше като доброволка в почти всички училищни мероприятия.
Поглеждаха ме тайно и шушукаха, докато се прехвърлях от един кабинет в друг. Бях свикнала хората да говорят за мен, да ме наблюдават. Това бе част от съдбата на представителите на семейство Дивайн. Мама все ме предупреждаваше да внимавам как се обличам, до колко часа вечер оставам, какви филми гледам, защото хората щели да съобразяват поведението и възпитанието на децата си според това, което било позволено на децата на пастора — все едно бях някакъв ходещ барометър за морални ценности. Според мен тя повече се притеснява да не давам поводи на хората да обсъждат дъщерята на пастора.
Както говореха днес например. Само че в разговорите подмятаха имената на Джуд и татко, а щом забележеха, че приближавам, веднага млъкваха. Мнозина защитиха татко, когато Анджела Дюк започна да реди обвиненията си, че е малтретирал майка й, но клюките плъзваха бързо в малките градове. Бе неизбежно предположенията за „участието и връзката“ на семейството ми в смъртта на Мериан да плъзнат наоколо. Простотии като: „Чух Майк да казва, че пасторът отказал да заведе Мериан на лекар, когато имала час, след това я заплашил да я изгони от енорията, ако тя не…“ Пред физкултурния салон чух истински бисер: „Разправят, че Джуд е на някакви лекарства, от които напълно превъртял, задето Мериан се била разболяла…“ Със срам трябва да си призная, че наруших правилото си да не ругая в училище.