Когато седнехме да се храним, обсъждахме почти всичко — и смърт, и бременността при тийнейджърите, и политика, дори религиозната несправедливост в Судан — но имаше една тема, която вече никой не повдигаше — Даниъл.
Татко избърса уста със салфетка.
— Грейс и Джуд, ще имам нужда от помощта и на двамата утре следобед в енорията. Благотворителното събитие има забележителен отклик. Не мога дори да вляза в кабинета си. Пълно е с консерви царевица. — Той се засмя.
Прочистих гърлото си.
— Разговарях с него.
Смехът на татко секна, сякаш се беше задавил.
— Хайде стига с откровенията, Грейс — сряза ме Чарити, а вилицата й беше застинала пред устата.
Джуд отмести стола си назад.
— Извинете ме — въздъхна той и остави салфетката на масата. Не дочака отговор и излезе от кухнята.
Погледнах мама. „Видя ли какво направи“, сякаш питаха очите й.
— Грах — писна бебокът и метна цяла шепа в лицето ми.
— Много съжалявам, че… — прошепнах и скочих от масата.
По-късно
Джуд беше седнал на предната веранда, увит в синята кувертюра от канапето. Дъхът му излизаше на бели валма.
— Адски студ е, Джуд. Прибирай се.
— Добре съм.
Знаех, че не му е добре. Малко бяха нещата, които го тревожеха. Не му беше приятно, когато разни момичета в училище подхвърляха гадни забележки, все едно се шегуваха. Мразеше, когато хората използваха името на господ без основателна причина, и не проявяваше никакво търпение към онези, които разправяха, че Уайлд никога нямало да спечели купата „Стенли“. Джуд обаче никога не крещеше, не повишаваше глас, когато беше вбесен. Тогава говореше съвсем тихо и се затваряше в себе си.
Потрих ръце, за да се стопля, и седнах до него на стълбите.
— Извинявай, че споменах Даниъл. Не исках да те ядосвам.
Джуд разтри двата успоредни белега на лявата ръка. Често го правеше. Вече имах чувството, че го прави несъзнателно.
— Не съм ядосан — рече най-сетне той. — Просто съм притеснен.
— Заради Даниъл ли?
— За теб — погледна ме той в очите. Имахме еднакви римски носове и тъмнокестеняви коси, но приликата във виолетовите ни очи винаги изглеждаше малко свръхестествена — най-вече сега, когато забелязах колко болка е стаена в погледа му. — Знам какво изпитваш към него…
— Изпитвах. Всичко се случи преди повече от три години. Тогава бях още дете.
— И сега си все още дете.
Прииска ми се да кажа нещо, с което да го затапя, като „Също като теб“, защото той бе само една година по-голям от мен. Знаех обаче, че не го казва с лошо чувство. Искаше ми се най-сетне да приеме, че съм почти на седемнайсет. От цяла година ходех по срещи и шофирах.
Студът се вмъкна под тънкия ми памучен пуловер. Тъкмо се канех да вляза вътре, когато Джуд стисна ръката ми.
— Грейси, искам да ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Ако се видиш отново с Даниъл, обещай да не разговаряш с него.
— Ама…
— Слушай какво ще ти кажа — започна той. — Даниъл е опасен. Той не е същият човек както едно време. Обещай ми да стоиш далече от него.
Забих нокти в кувертюрата.
— Сериозно говоря, Грейс. Трябва да ми обещаеш.
— Добре, обещавам.
Джуд стисна ръката ми и зарея поглед в далечината. Сякаш наблюдаваше нещо на хиляди километри оттук, но аз знаех, че очите му са отправени към стария орех — същия, който се опитах да нарисувам в часа по изкуство — който разделяше двора ни от двора на съседа. Запитах се дали не мисли за онази нощ преди три години, когато видя Даниъл за последен път — когато всички ние го видяхме за последен път.
— Какво се случи? — прошепнах аз. Беше минало много време, откакто някой от нас беше събирал смелост, за да зададе този въпрос. Всички се преструваха, че не се е случило нищо. Само че това нещо не беше причината, поради която двете с Чарити ни изпратиха при баба и дядо за три седмици. Семействата не престават да говорят за нещо, което уж е нищо. Въпросното нищо не обяснява тънкия бял белег — като белезите на ръката му — точно над лявото око на брат ми.
— Не бива да се говори лошо за мъртвите — промърмори Джуд.
Поклатих глава.
— Даниъл не е мъртъв.
— За мен е мъртъв. — Лицето на брат ми бе напълно безизразно. Никога досега не го бях чувала да говори по този начин.
Аз поех дълбоко студения въздух и го погледнах, прииска ми се да прочета мислите му.
— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.