— Не, Грейси, всъщност не мога.
От тези думи ме заболя. Отдръпнах ръката си. Не знаех по какъв друг начин да реагирам.
Джуд се изправи.
— Не се занимавай повече с това — помоли тихо той и ме загърна с кувертюрата. Качи се по стълбите и аз чух как мрежестата врата изтрака и се затвори. Синята светлина от телевизора блестеше през прозореца.
Огромно черно куче пристъпваше по безлюдната улица. Спря под ореха и погледна към мен. Езикът му провисна от устата, сякаш беше задъхано. Очите му ме наблюдаваха и искряха в синьо. Потръпнах и погледнах дървото.
Снегът започна да вали преди Хелоуин, но няколко дни по-късно се стопи и едва ли щеше да завали отново преди Коледа. Междувременно всичко в двора бе увяхнало, съсухрено и жълто, освен ореха, който пропукваше при всеки порив на вятъра. Беше бял като ясен и потръпваше като призрак на светлината на кръглата луна.
Даниъл се оказа прав за рисунката ми. Клоните наистина не се бяха получили, а чепът на един от по-ниските трябваше да гледа нагоре. Господин Барлоу ни беше накарал да нарисуваме нещо от детството. Когато се наведох над листа, имах чувството, че виждам старото дърво. Само че през последните три години нарочно извръщах очи всеки път, когато минавах покрай него. Усещах болка, когато мислех за него и за Даниъл. Сега, докато седях на стълбите пред верандата и наблюдавах как старото дърво се поклаща на лунната светлина, то сякаш събуди спомени, които не можех да потисна.
Кувертюрата се смъкна от раменете ми, когато се изправих. Погледнах към прозореца на хола, а след това отново към дървото. Кучето си беше отишло. Колкото и да беше странно, аз се зарадвах, че животното нямаше да гледа, когато минех от другата страна на верандата и коленичех между тръните. Смело изтърпях одраскването, когато напипах нещо, което дори не бях сигурна дали ще открия. Пръстите ми попаднаха на студена повърхност. Бръкнах по-навътре и измъкнах предмета.
Металната кутия за обяд беше като къс лед в ръцете ми. Беше разядена от ръжда, въпреки това аз веднага забелязах избелелия Мики Маус, след като избърсах от капака наслоявалата се години наред мръсотия. Тя беше останала от времена, които ми се струваха безкрайно далечни. Та нали това беше съкровищницата ни, в която с Джуд и Даниъл криехме ценности като чипове, бейзболни картички и странния дълъг зъб, който открихме в гората зад къщата. Сега обаче приличаше на малък метален ковчег — кутия, в която бяха положени спомени, които исках да умрат.
Отворих капака и извадих тетрадката с кожена подвързия. Разгърнах мухлясалите страници, за да стигна до последната рисунка. Бях рисувала това лице отново и отново, защото така и не успях да го докарам. Косата му беше толкова руса, че навремето изглеждаше почти бяла, не беше рошава, черна и сплъстена. На брадичката си имаше трапчинка и крива, почти дяволита усмивка. Очите му обаче не престанаха да ми създават трудности. Не можех да пресъздам дълбочината им с обикновени щрихи, нанесени от молив. Бяха толкова тъмни, толкова дълбоки. Бяха като наситената кал в езерото, в която джапахме — очи като кални локви.
Спомени
— Искаш ли го? Ела и си го вземи. — Даниъл скри шишето терпентин зад гърба си и отскочи встрани, сякаш се канеше да хукне нанякъде.
Аз кръстосах ръце и се облегнах на дървото. Вече го бях гонила из цялата къща, през двора и поне два пъти около ореха, и то, защото той се беше промъкнал в кухнята, докато аз работех, и беше задигнал шишето разредител за боя, без да каже и дума.
— Върни ми го веднага.
— Целуни ме — отвърна Даниъл.
— Какво?
— Целуни ме и ще ти го върна. — Той докосна сърцевидния чеп на най-ниския клон на дървото и ми се усмихна дяволито. — Знам, че искаш.
Бузите ми пламнаха. Копнеех да го целуна с цялата жажда на единайсет и половина годишното си сърце и знаех, че той го знае. Даниъл и Джуд бяха приятели още от двегодишни, а пък аз — само година по-малка — се влачех след тях откакто бях проходила. Джуд нямаше нищо против, когато исках да съм с тях, докато на Даниъл не му беше никак приятно, но истината бе, че само момиче можеше да изиграе ролята на кралица Амидала и да е партньорка на Анакин на Даниъл и Оби Уан Кеноби на Джуд. Въпреки че Даниъл не спираше да ме дразни, той бе първото ми увлечение.
— Ще се оплача от теб — предупредих го аз.
— Не, няма. — Той се приведе напред, все още ухилен. — Хайде сега да ме целунеш.
— Даниъл! — провикна се майка му през отворения прозорец на къщата им. — Идвай веднага да почистиш боята.
Даниъл се изправи веднага, обзет от паника. Погледна бутилката в ръката си.