Главният коридор в края на часовете
— Защо не ми каза в часа по английски, смотанячке? — Ейприл заобиколи маса с плакат за благотворителната акция на мажоретките. — Нали ти казах, че ще те покани!
— Не отиваме на среща — обясних аз с усмивка.
— Кой те е поканил на среща? — попита Джуд, който тъкмо излизаше от канцеларията. Въпросът му заприлича повече на обвинение, а изражението му беше мрачно като на зимното небе навън.
— Никой — отвърнах аз.
— Пийт Брадшо! — изписка Ейприл. — Довечера я покани на среща.
— Не е никаква среща. Предложи да помогне в енорията след тренировката довечера, а после ще отидем да поиграем боулинг. И ти си поканен — обърнах се към Джуд.
Брат ми подхвърли ключовете от служебния пикап на татко. Нямах представа как ще реагира, задето се интересувам от негов приятел — още повече, че тъкмо този негов приятел харесвах най-малко от всички. Джуд обаче се усмихна.
— Крайно време беше Пийт да те покани на среща.
— Видя ли! — ощипа ме приятелката ми. — Казах ти, че те харесва.
Джуд на свой ред игриво ощипа Ейприл.
— Значи този път ще дойдеш, нали?
Тя се изчерви.
— А, не… не мога. — Руменината плъзна чак до ушите й. — Аз… ами… аз трябва да…
— Да работиш ли? — помогнах й.
От опит знаех, че нищо не е в състояние да я накара да дойде. Ейприл се ужасяваше, че брат ми може да си помисли, че се влачи след него. Дори в редките случаи, когато се съгласяваше да дойде, за да обядваме с Джуд, ми струваше огромни усилия, за да я убедя. Все едно мъкнех куче на ветеринарен лекар.
— Да, работа… точно така. — Тя метна на рамо розовата си раница от „Джан Спорт“. — Трябва да вървя. Чао — подхвърли и се отправи към изхода.
— Много е… интересна — отбеляза Джуд, докато гледаше след нея.
— И още как.
— Я ми разкажи — прегърна ме през раменете той и ме поведе през тълпата първокурсници към изхода — за срещата.
— Не е никаква среща.
Час и половина по-късно
— Пастор Дивайн е истински ангел, пратеник на всевишния — заяви изпълненият със страхопочитание Дон Муни, докато оглеждаше претъпкания салон на енорията. Вътре бяха стоварени кашони с храна и облекло, които ние с Джуд имахме задачата да прегледаме. — Дано все още да имате нужда от това. — Дон грабна в ръце огромен кашон, пълен с консерви риба тон. — Взех ги от пазара и този път дори се сетих да платя за тях. Ако искате, позвънете и попитайте господин Дей. Ако обаче не ги искате…
— Много ти благодаря, Дон — прекъсна го Джуд.
— Всяко дарение е ценно, а имаме огромна нужда от високопротеинови храни като риба тон. Нали така, Грейс?
Кимнах и се опитах да натъпча още едно яке в претъпканата кутия с надпис „МЪЖКИ“. Отказах се и го пуснах в полупразния кашон с женски дрехи.
— Поздравявам те, че този път си се сетил да платиш на господин Дей — обърна се Джуд към Дон.
Дон се усмихна. Той бе едър като мечка гризли, а усмивката му приличаше на ръмжене.
— Децата са истински ангелчета. Също като таткото.
— Не сме направили нищо повече от останалите — рече дипломатично Джуд, очевидно прихванал от татко подхода да противоречи на някого и същевременно да се представя като смирен и скромен. Изпъшка, когато се опита да поеме кашона от едрите ръце на Дон. — Леле, ама ти си донесъл много риба тон.
— На всичко съм готов, за да помогна на семейство Дивайн. Ангели господни сте вие.
Дон не бе единственият, който се отнасяше към семейството ни като към божествени създания. Татко все разправяше, че и пасторът от Ню Хоуп четял от същата свята книга като него, въпреки това хората предпочитали да слушат проповедите на пастор Дивайн.
Какво ли щяха да си помислят, ако знаеха, че навремето фамилията ни е била Дивинович? Прапрадядо променил името на Дивайн, когато емигрирал в Америка, а прадядо установил, че е много подходящо, когато станал свещеник.
Често пъти си казвах, че е трудно да оправдаеш очакванията на хората към представителите на семейство с това име.
— Искаш ли ти да пренесеш кашона отзад? — Джуд шляпна Дон по ръката. — Ако искаш, можеш да ни помогнеш да натоварим пикапа за приюта.
Дон пренесе с лекота големия кашон с обичайната си усмивка ръмжене. Джуд вдигна кашона с мъжки дрехи и го последва към задния вход.
Отпуснах рамене, когато Дон излезе. Той винаги се мотаеше в енорията, готов да „помогне“, но аз гледах да го избягвам. Не можех да кажа нито на татко, нито на брат ми, че се чувствам неловко в присъствието му. Бе просто усещане. Напомняше ми на Лени от „За хората и мишките“ — тромав и добронамерен човек, който може да ти прекърши врата с един замах на едрата като ръкавица за бейзбол длан.