— Там — прошепна.
Проследих погледа му. Видях рошава глава зад стената от танцуващи, която ни последва с Даниъл към вратата за шкафчетата.
— Да го оставим да ни следва — предложи Даниъл. — Нека го изведем, преди…
Музиката спря и светлините блеснаха. Всички застинаха по местата си.
— Моля за вашето внимание — заговори директор Конуей по микрофона на диджея. — Останете по местата си. Запазете спокойствие. Близо до училището е извършено престъпление. Полицаите ще ни заключат, докато овладеят положението. Никой да не напуска…
Уплашени викове прозвучаха, когато униформени полицаи застанаха на вратите. Някакво момиче извика, препъна се, сякаш го бяха блъснали. Писъкът му беше последван от щракването на една от металните врати, която се отвори и затвори. Трима полицаи затичаха натам с викове. Тъмната глава, която ни следваше одеве, вече не се виждаше сред тълпата.
Даниъл изруга.
— Това беше изход.
Погледна към вратата за мъжката съблекалня. Пазачът се беше разсеял от настъпилия смут. Даниъл ме прихвана в силните си ръце. Озова се пред вратата и повали човека, преди той да усети, че до него има някого. Отвори вратата и се хвърли в съблекалнята.
— Спри! — изрева някой зад нас. — Стой на място!
Даниъл скочи на една от пейките. Стисна една от отворените врати на шкафчетата и я използва за опора, за да се метнем върху редицата шкафчета, плъзна се напред и се озовахме на пейка от другата страна. Прескочи друга пейка и се втурна по дългия коридор. Тичаше притиснал ме до гърдите си. Коридорът зад нас се изпълни с викове, след това се разнесоха и пред нас. Чух пропукването на полицейска радиостанция. Даниъл се плъзна към стълбите. Качвахме се нагоре, към покрива. Той ритна вратата, ключалката се разкриви и се озовахме на въздух.
Даниъл си пое дълбоко дъх. Беше станало студено. Облаци скриваха луната. Щеше да има буря.
Надолу по стълбите отекнаха гласове. Даниъл ме пое на ръце.
— Какво ще правим?
— Дръж се! — Притисна ме до себе си и затича към ръба на покрива с всички сили. Преди да успея да извикам, той скочи от ръба над алеята, където Дон наръга Пийт, и тупна върху покрива на енорията. Притисна ме до себе си, докато се търкаляхме по наклонения покрив. Скочи на крака и ме изправи, след това приклекна до камбанарията.
Понечих да кажа нещо. Даниъл вдигна ръка. Зачака, ослушваше се.
— Мислят, че сме поели в обратната посока — прошепна.
— Ти чуваш ли ги?
Той ме погледна възмутено. Заслуша се отново.
— Изпуснали са и Джуд. Някой го е забелязал да тича към „Дейс Маркет“. Изпращат патрулка в същата посока.
— Да не би да се е отправил към къщи? — Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не се пръсне. — Трябва ни телефон. Трябва да им позвъня. Татко успя да успокои Джуд преди… може би… Дори не знам дали татко се е прибрал. Цял ден не съм го виждала.
— Не е вкъщи. — Даниъл се сниши и ме привлече към себе си. Секунда по-късно един полицай мина по алеята под нас. — Сигурно е над Уайоминг — прошепна.
Зяпнах Даниъл.
— Баща ти е в самолет. — Изправи се, когато полицаят се скри от погледа му. — Беше права. Трябва ни още един лунен камък. Баща ти се опитва да намери.
— Откъде?
— От Гейбриъл. Пасторът се опита да се свърже с него след Деня на благодарността, но в колонията не обичат натрапници от външния свят. Там няма нито мобилни телефони, нито обикновени.
— Звучи ми познато — измърморих.
— Баща ти написа няколко писма, но отговор така и не дойде. Когато научи какви са резултатите от изследването на кръвта, се качи на първия полет.
— Значи татко знае за Джуд? — Защо не ми е казал? Защо не е казал на Джуд?
— Искаше да изчака, докато намерим втори лунен камък. Мислеше, че ако Джуд разбере какво се случва, ще се преобрази по-бързо. Пасторът дойде при мен малко преди края на смяната ми в магазина. Помоли ме да следя какво става, докато го няма. — Даниъл наведе глава. — Допуснахме огромна грешка. Трябваше аз да замина.
Стиснах ръката му. Мястото му беше точно тук.
— Джуд може да си е тръгнал към къщи. Чарити и Джеймс са в беда, а след като татко го няма, просто не знам…
— Можем да изтичаме.
— Не. Ако греша, ще го отведем право при тях.
— Отпуснах примирено рамене. — Не знам какво да правя. Не знам накъде да поема.
— Миризмата му се усеща. Много е объркан, повече от преди. Не мога да определя къде точно се намира. Не знам дали е наблизо, или е тръгнал нанякъде.
— Той стисна ръката ми. — В канцеларията на баща ти има телефон. Да звъннем на Чарити. Кажи й да отиде у съседите. Можем да позвъним и на летището. Ще оставим съобщение за баща ти и ще му го предадат веднага щом кацне.