През отворената врата нахлуваше лунна светлина, която обля тялото на Даниъл. Косата му изглеждаше почти бяла.
— Даниъл, много съжалявам. — Обгърнах лицето му с длани. — Само да посмееш да ми умреш в ръцете.
Той се усмихна и отвори очи. Бяха тъмни като кални локви и по-познати от когато и да било.
— Както винаги се опитваш да командваш — отбеляза той. Закашля се и отново затвори очи.
— Винаги ще те обичам — прошепнах аз. Целунах го по студените устни и задържах ръката му, докато не чух сирените и някой не ме отдели от него.
Животът такъв, какъвто го познавам
Валя цели седем дни без прекъсване. След първия ден полицията ни освободи двамата с Джуд и ни предаде на родителите ни. Така и не успяха да открият свидетели, които да ни посочат като бегълците от училище. Тъй като нито един от нас не „помнеше“ какво точно се беше случило, стигнаха до заключението, че сме били нападнати от глутница бездомни кучета — същата глутница, която бе виновна за случилото се с Мериан и Джесика — нахлули в енорията, за да си потърсят безопасен подслон.
Раните на Даниъл отговаряха на ухапвания от вълк — никой не можеше да обясни голотата му, но пък на следващата сутрин ние с Джуд бяхме съвсем здрави. Синините ми бяха изчезнали, ухапаното място на ръката ми се беше превърнало в розов белег с формата на полумесец.
Джуд нямаше наранявания. Лекарят обаче установи, че страдал от посттравматичен стрес или нещо подобно, и му предписа силно успокоително, след като Джуд се разбесня, когато татко най-сетне се върна от летището рано сутринта. Разбрах едва сега, че онова, което е предпазвало Даниъл да не нападне семейството ми, когато в началото се е превърнал във върколак, са били лекарствата и наркотиците, с които се е тъпчел.
Престорената ми амнезия изключваше само случилото се в страничната алея. Подличко си спомних как Пийт ме е нападнал и как Дон ме беше спасил. Пийт отишъл в полицията, след като се измъкнал от алеята — беше ме зарязал там — но полицаите прецениха, че трябва да го задържат — независимо че беше отнесъл цели тринайсет шева — за допълнителни въпроси. Бях му простила за онова, което ми стори, но това съвсем не означаваше, че действията му ще останат ненаказани.
На втория и третия ден от престоя си в болницата аз крачех нервно пред стаята на Даниъл в интензивното отделение, докато накрая сестрите ме помолиха да си вървя.
— Прибери се у вас — настояха те. — Почини си, дете. Ще ти позвъним, ако има промяна.
На четвъртия ден обажданията на татко най-сетне дадоха резултат и ние разбрахме какво се беше случило с Дон Муни. Бе открит на пейка в парк близо до автогара в Манхатън. Полицията твърдеше, че сърцето му просто е спряло. Не носел нито пари, нито документи, а от вида му решили, че е бездомник. Затова два дни преди Коледа погребали Дон в безименен гроб, три метра под земята, на място, наречено Потърс Фийлд.
На петия ден се върнах в болницата. Прекарах Бъдни вечер до стъклената врата и се молех. Татко дойде да ме прибере късно вечерта.
— Бурята се усилва — обясни той. — Майка ти не иска да оставаш тук, да не би да затрупа пътищата.
Шестият ден беше Коледа. Никой не беше в празнично настроение, освен малкия Джеймс, който си играеше весело с опаковъчна хартия и панделки. Нашите ми подариха мобилен телефон. Татко подари на Джуд златен пръстен с гравиран на него едър черен камък.
— Пристигна снощи — обясни татко. — Съжалявам. Опитах се да го получа, преди… — Той сви на топка хартията. — Мислех, че трябва да изчакам, докато… Съжалявам.
— Какво е това? — попита Чарити.
— Пръстен по случай завършването.
Очите на Джуд бяха като от стъкло, сякаш беше упоен. Той не говореше. Не продума почти цяла седмица.
Късно същата вечер телефонът звънна. Заслушах се за минута, докато сестрата обясняваше.
— Тръгна си. Не можахме да го спрем…
Изпуснах слушалката и хукнах към стаята си.
Рано на сутринта на седмия ден се събудих на бюрото си, а четката за рисуване се беше забила в ръката ми. Имаше втора бележка в кутията, която Даниъл беше оставил в стаята ми. Беше написал как точно да използвам безира и лака за маслените картини. Бях заспала на бюрото, докато завършвах картината за портфолиото си, на която Джуд ловеше риба в езерото на Креймър.
Събуди ме светлината, която влизаше от прозореца. Надникнах през щорите. Незалязлата още луна се отразяваше в натрупалия през нощта сняг. Навън изглеждаше толкова различно в сравнение с преди няколко дни. Сега кафявата ливада пред къщата, пълните с гнили листа канавки, къщите на съседите и призрачният орех бяха покрити с чисто бял, девствен сняг. По улицата не бяха минавали нито автомобили, нито снегорини и по тротоарите нямаше кални пръски, а по пътя не се виждаха следи. Сякаш някой бе стиснал четката и беше боядисал света в бяло върху необятно празно платно.