Саймън или Дони са предприели кампанията да унищожат вълците?
Имах чувството, че е бил Дони. Сигурно е получил камата в наследство и на свой ред я е предал на сина си, който пък я е предал на своя син и така нататък през годините, докато не е попаднала у Дон Муни — последният от рода Сейнт Мун. Дон обаче бе различен от останалите. Той беше умствено изостанал, съвсем сам на света, въоръжен единствено с ножа и разказите на дядо си. Загина, докато се опитваше да бъде герой като прадедите си. Издъхна, преди да му благодаря, че се опита да ме спаси — преди да му кажа, че му прощавам, задето нарани татко преди години.
— И твоето място е тук — прошепнах и поставих малкия дървен ангел до Гейбриъл. Това бе много по-подходящо място за приятеля ми, отколкото безименния гроб с цветя на него. — Ти си герой.
— Хората ще решат, че си превъртяла, ако продължаваш да говориш с неодушевени предмети.
Едва не паднах, когато чух гласа зад себе си.
Той седеше на дървената пейка, където за пръв път стисках ръката му. Беше се подпрял на патерица.
— Даниъл! — Затичах към него и го прегърнах през врата.
— Леле! — Той се намръщи.
Забелязах превръзката на шията му и отпуснах ръце.
— Казаха, че си заминал. Казаха, че си излязъл просто така, и реших, че повече няма да те видя.
— Но ти дойде тук.
— Надявах се… надявах се и ти да дойдеш.
Даниъл ме целуна по челото.
— Нали ти казах, че ще бъда до теб, докато ме искаш. — Той се усмихна хитро. — Може би трябваше да се сетя, че след като ме прободе в сърцето, искаш да скъсаме?
— Млъквай! — пернах го по рамото аз.
— Ох.
— Извинявай. — Поех ръцете му в своите. — Не го направих, за да те нараня — отвърнах аз. Говорех за нощта в енорията. — Направих го, защото ти бях обещала да те спася.
— Знам. — Той стисна ръката ми. — И успя.
Погледнах превръзката на врата му, синините по челюстта — раните му вече не се излекуваха бързо както преди. Целунах издрано място на ръката му. Мирисът на засъхнала кръв не ме накара да се сгърча, както предполагах.
— Има нещо, което не разбирам. — Отпуснах глава на рамото му. — Защо вълкът не ме облада, когато те прободох?
Даниъл се обърна към мен. Вгледа се в очите ми. Неговите бяха толкова дълбоки, пълни със светлина, не просто отражения от луната.
— Това ли си помисли? Че ще се превърнеш във върколак, ако ме спасиш? — Очите му заблестяха от сълзи.
— Да. Бях ухапана. Вълкът е в мен. Мислех, че ако те убия — така ще му дам контрол над себе си. Нали каза, че хищническо деяние…
— Грейс, онова, което стори, не беше хищническа проява. Беше сторено от любов. Затова съм все още жив. — Той се усмихна. — Ходих да видя Гейбриъл. Затова си тръгнах от болницата. Той беше дошъл, за да донесе лунен камък за брат ти, и аз се видях с него, преди да замине. Трябваше да разбера защо съм оживял. Грейси, Гейбриъл ми каза, че съм първият — единственият — урбат, който е бил излекуван и оживял. Каза, че единствено най-искрената и чиста любов може да освободи душата ми… и да ми върне живота.
— Целуна ме по бузата. — Сега вече разбирам. Ти си ми дала най-ценния дар. Мислила си, че ще се превърнеш във върколак, като ме спасиш, въпреки това си сторила необходимото. Готова си била да размениш своя живот за моя. Няма по-ценен дар… — Той се приведе, за да ме целуне по устните.
Отдръпнах се.
— Какво има? Какво става?
— Вълкът е в мен. Раните ми се лекуват за нула време… чувствам се по-силна, иска ми се да тичам.
— Прехапах устни. — Някой ден ще ме завладее. Нали завладява всички рано или късно?
— Не, Грейс. Не всички.
— Но Гейбриъл е написал, че ухапаните се превръщат по-бързо. Той е бил свещеник, а се е превърнал във вълк за броени дни. Аз нямам никакъв шанс.
— Той е бил заобиколен от война, клане. Ти не си. Около теб са хората, които те обичат, които ще те пазят.
— Джуд разчиташе на същите тези неща. Той беше един от най-свестните хора, които познавах, а се преобрази толкова бързо. Аз не съм добра като него.
— Джуд беше добър. Само че той се остави на страха и ревността да го погълнат. — Даниъл сви рамене. — Страхът води до гняв. Гневът води до омраза. Омразата води към тъмната страна.
Вдигнах вежди и потиснах желанието да го ударя в ранената ръка.
— Какво? — Даниъл вдигна ръце. — И ти беше с нас, когато гледахме „Междузвездни войни“ петдесет и три пъти за едно лято.
— Петдесет и четири. Двамата с Джуд останахме до два след полунощ, за да догледаме „Завръщането на джедаите“, след като ти заспа. Опитах се да направя карамелизирани пуканки и едва не подпалих къщата. Джуд пое вината…