Гласът ми затрепери. Бе толкова болезнено да си мисля за брат ми.
— Дано Джуд знае, че ако… когато се върне… ще му подам ръка.
— Това трябва да бъде котвата ти — отвърна Даниъл. — Бъди силна, за да му помогнеш, когато се нуждае от теб. — Прокара пръсти по бузата ми и избърса сълзата. — Не е нужно да преживяваш всичко това сама. Имаш мен. — Той бръкна в джоба и извади нещо. — Отвори ръка и ми подаде назъбен черен камък. Беше неговият медальон, счупен на две.
Поех го от ръката му. Беше по-топъл от последния път, когато го докоснах, и пулсираше със сила, която не бях забелязала досега. Това бе пулсът на надеждата.
— Мислех, че няма да го намеря в снега — призна той. — Много отдавна не бях търсил нещо без уменията си.
— Сигурен ли си, че искаш да остане в мен? Твой е.
— Вече не ми е необходим — рече той. Целуна ме нежно по устните с топлота и обич. Когато устните му се отвориха и ме целуна истински, той ми даде всичко, което досега бе сдържал. Почувствах се свободна и лека, също както когато тичахме през гората.
— И сега какво ще правим? — попитах аз, докато Даниъл ме притискаше до гърдите си.
Той прочисти гърло.
— Навън има лоши неща. Все неща, които хрътките са били създадени да унищожават. — Прокара пръст по бузата ми. — Не мога да бъда герой както ти искаш, не и по този начин, но ти можеш, Грейс. Не е нужно да се поддаваш на тъмната страна. Можеш да я пребориш. Можеш да превърнеш проклятието в благословия. Можеш да се превърнеш в герой. Можеш да станеш истинско божествено създание.