— Ние проучихме обстоятелствата — каза тя на един от случайните купони в стаята на Ванделер. — Ние знаем каква е причината за убийствата. Възнамеряваме да пишем реферат. — Бяха доста възбудени.
— Сигурно непозната болест, от която андроидът полудява. Нещо като рак, нали? — попита някой.
— Не — Ванда и Джед гледаха триумфиращо.
— А какво тогава?
— Нещо особено.
— По-точно?
— Ще разберете от реферата.
— И няма ли да ни разкажете? — напрегнато попитах аз. — Ще ни бъде интересно какво би могло да се случи на андроид…
— Не, господин Венайс — твърдо рече Ванда. — Това е уникална идея и не можем да допуснем някой да ни я открадне.
— И дори някакъв малък намек?
— Не, нито дума. Ще ви кажа само едно, господин Венайс — не му завиждам на стопанина на андроида.
— Полицията ли имате предвид? — попитах аз.
— Имам предвид заплаха от зараза, господин Венайс. — Зараза! Ето къде е опасността… Но аз се разприказвах.
Чух зад вратата стъпки и хриплив глас, който си припяваше:
Душа студена и без страсти…
Моят андроид се бе върнал от работа. Махнах му с ръка да влезе и се извиних, взех подноса с бира и се заех да черпя гостите. Пръстите му потреперваха в някакъв вътрешен ритъм.
В университета имаше доста андроиди. Студентите си ги купуваха като автомобилите и самолетите. Но младата Ванда беше наблюдателна и съобразителна. Вгледа се в белега на челото ми. След купона се прибра в стаята си и сподели с Джед.
— Джед, защо този андроид е с увредено чело?
— Сигурно се е ударил. Работи в завод…
— И само това?
— А какво още?
— Много удобен белег.
— За какво?
— Да си представим, че е имал надпис СР.
— Саморазвиващ се? Че тогава за какъв дявол Венайс ще го скрива? Би могъл да заработва… О, нима си мислиш…?
Ванда кимна.
— Господи! — Старк стисна устни. — И какво ще правим? Да повикаме полиция.
— Не, нямаме доказателства. Първо трябва да излезе рефератът ни.
— Но как ще разберем дали сме прави?
— Ще го проверим. Ще го снимаме с рентгенови лъчи. Утре в завода.
Двамата проникнаха в завода — гигантска кухина под земята. Беше горещо и задушно от пещите. Зад свистенето на пламъците те дочуха някой да припява:
Животът, брат, е тъпо нещо… Тъпо нещо…
После видяха мятаща се фигура, неистово танцуваща в такт с песента. Краката подскачаха, ръцете се мятаха, пръстите се чупеха… Джед Старк извади камера и започна да снима. След това Ванда изпищя, защото аз ги бях видял и грабнах блестяща стоманена релса. Той разби камерата. Той събори момичето, а след това и момчето. Андроидът ги придърпа към пещите и бавно, с наслада нахрани с тях пламъка. Продължи да танцува и пее. Аз се върнах в отела.
Термометърът на завода показваше 100,9 градуса по стахотния Фаренхайт. Животът е тъпо нещо, тъпо нещо…
За да платят рейса с „Кралицата на Лира“, Ванделер и андроидът се наеха да извършват помощната работа. Часовете за нощно дежурство Ванделер прекарваше в едно мръсно килерче с папка на колене, съсредоточен над съдържанието й. Папката беше единственото, което можа да вземе от Лира. Беше я откраднал от стаята на Ванда. Отгоре беше изписано „Андроид“. Съдържаше тайната на моето заболяване. Нямаше нищо друго, освен изрезки от вестници от цялата Галактика. „Знамето на Ригел“, „Парагонски вестител“, „Мегастерски новости“… Тъпо нещо! Тъпо нещо!
Във всеки вестник имаше поне едно съобщение за престъпление на андроид. Имаше и разни други новини и коментари, спортни вести, метеорологични прогнози, валутни курсове, кръстословици… Тук някъде се криеше тайната на Ванда и Джед.
— Ще те продам аз тебе — казах унило, оставяйки папката настрана. — Проклет бъди! Когато отидем на Земята, ще те продам.
— Струвам петдесет и седем хилядарки — напомних аз.
— Пък ако не те продам, ще те предам на полицията — казах.
— Аз съм ценна собственост — отвърна той. — Понякога е много хубаво да си собственост — допълни слез пауза андроидът.
Беше триградусов студ, когато „Кралицата на Лира“ се приземи. Снегът беше като черно покривало и бързо се изпаряваше от топлината на опашните двигатели. Ванделер и андроидът нямаха пари за автобус до Лондон. Тръгнаха пеша.
Към полунощ стигнаха до Пикадили. Декемврийската снежна буря не утихваше. Свиха надясно, спуснаха се до Трафалгар и поеха към Сохо, треперейки от студ и глад. На Флит стрийт видяха самотна фигура.