Ирод прочел заповедта и казал на Киприя:
— Приемам това като радостно знамение. Ковчежникът ми е намалил задължението от четирийсет хиляди само на дванайсет хиляди. Ще трябва да му дадем голямо угощение, като се върнем в Рим. Разбира се, и аз направих много за него, откакто съм в Близкия Изток, но двайсет и осем хиляди са щедра отплата.
Подофицерът се намесил:
— Прощавай, принце, но недей да мислиш за пиршества в Рим, докато не се оправиш с тукашния управител за този си дълг. Той има нареждане да не те пуска да отплуваш, преди да си го изплатил изцяло.
Ирод казал:
— Разбира се, ще го платя. Просто съм го забравил. Дреболия. Ти върви с лодката и кажи на негово благородие управителя, че съм изцяло на неговите услуги, но че любезното му напомняне за моя дълг към съкровищницата е пристигнало в неудобен час. Току-що се събирам с преданата ми съпруга, принцеса Киприя, с която бяхме разделени цели шест седмици. Ти женен ли си? Значи, ще разбереш как копнеем да останем насаме. Ако не ни вярваш, остави двамата си войници на кораба като стражи. Върни се пак с лодката след три-четири часа и ние ще те последваме. Ето ти тук доказателство за моята благодарност.
Дал на подофицера сто драхми; а пък оня, оставяйки на борда войниците, си тръгнал успокоен. Час-два подир това се здрачило, Ирод срязал въжетата на кораба и поел навътре. Престорил се, че уж тръгва на север, към Мала Азия, но скоро сменили посоката и извили на югозапад. Запътил се към Александрия, където решил да опита щастието си с евреите.
Двамата войници били хванати изневиделица и вързани, а устата им запушили моряците, с които играели на зарове; но Ирод ги освободил веднага щом се уверил, че не е преследван, и заявил, че ако се държат прилично, ще ги пусне в Александрия. Единственото му условие било, като пристигнат в Александрия, ден-два да се преструват, че са му военна охрана, обещал в замяна им плати обратния път до Антедон. Те склонили набързо, уплашени да не ги хвърлят през борда, ако се противят.
Забравих да кажа, че в Антиохия в помощ на Киприя и децата се притекъл Силас, самарянин на средна възраст, най-верният приятел на Ирод. Бил мрачен на вид, набит човек с огромна, четвъртито подстригана брада, служил на времето в местната конница като подофицер. Имал две военни отличия за заслуга в битки срещу партите. Ирод на няколко пъти предлагал да го направи римски гражданин, но Силас всякога отказвал тази чест под предлог, че ако стане римлянин, ще бъде принуден да се обръсне гладко по римската мода, а той никога нямало да го стори. Силас всякога давал на Ирод полезни съвети, които оня никога не следвал, и щом Ирод изпаднел в беда, той му повтарял:
— Какво ти казах? Трябваше да слушаш, каквото ти казвах.
Гордеел се много с прямите си думи и бил много нетактичен. Но Ирод търпял Силас, защото всякога можел да разчита на него. Силас му бил единственият другар по време на бягството в Идумея и ако не бил Силас, семейството му никога нямало да избяга от Тир в оня ден, когато Ирод обидил Антипа. В Антиохия пак Силас снабдил Ирод с чужди дрехи, за да се измъкне от кредиторите си, а освен туй се погрижил за Киприя и децата и им намерил кораб. Когато работите вървели зле, Силас се намирал в най-весело и добро настроение, защото знаел, че тогава Ирод ще се нуждае от услугите му и ще му даде възможност да каже:
— Аз съм изцяло на твоите услуги, Ирод Агрипа, драги ми приятелю, ако смея да те назова така. Но ако беше послушал съвета ми, това никога нямаше да ти се случи.
В моменти на благополучие той ставал все по-мрачен и по-мрачен, сякаш си спомнял със съжаление за изминалите тежки дни на беднотия и позор; дори като че се мъчел да ги върне, натяквайки на Ирод, че ако продължава да живее така (все едно за какво ставало дума), ще се провали. Но във всеки случай сега поне нещата били такива, че правели от Силас най-верния другар. Той подхвърлял шеги на моряците и разказвал на децата дълги, объркани истории за военните си подвизи. Киприя, която обикновено се дразнела от досадния Силас, се засрамила от грубостта си към този приятел със златно сърце.
— Възпитана съм с еврейска предубеденост към самаряните — казала на Силас — и ще ми простиш, дето ми трябваха толкова години, за да я преодолея.
— И аз ще помоля за твоята прошка, принцесо — отвърнал Силас, — прошка за откровените ми думи. Но такъв съм си. Ще си позволя свободата да кажа, че ако вашите еврейски приятели и роднини бяха, общо взето, малко по-смирени и малко по-великодушни, щях повече да ги обичам. Веднаж един мой братовчед пътувал по работа от Ерусалим за Ерихон. Срещнал някакъв беден евреин, който лежал край пътя ранен и гол под жежкото слънце. Ограбили го разбойници. Братовчед ми почистил раните му, превързал ги, доколкото можал, и го пренесъл със своето животно до най-близката странноприемница, където му предплатил и стая, и храна за няколко дни — стопанинът поискал предплата, — а после, на връщане от Ерихон го посетил и му помогнал да се върне у дома си. Всъщност това не е кой знае какво — ние самаряните сме си такива. На братовчед ми не му е струвало повече от една надница. Смешното било, че трима-четирима заможни евреи — между тях и един равин, — които братовчед ми срещнал да яздят насреща му, малко преди да срещне ранения, сигурно са го видели да лежи край пътя; но понеже не им е бил роднина, отминали го и продължили, макар той да охкал и най-жалостиво да молел за помощ. Ханджията — и той бил евреин. Той казал на братовчед ми, че разбирал защо пътниците не са помогнали на ранения: ако вземел да умре в ръцете им, щели да се осквернят ритуално от докосването на трупа, което пък щяло да донесе големи беди и на тях, и на семействата им. Равинът, обяснил ханджията, както изглежда, отивал в Ерусалим да се моли в храма; той най-малко от всички можел да рискува подобно омърсяване. Е, слава на бога, аз съм самарянин, човек с прям език. Казвам, каквото и мисля. Аз…