— Сър Джон, сега вече напълно приличаш на коронер. Боя се — Ателстан погледна прашното си расо, — че нямам с какво да се преоблека.
— И ти изглеждаш като това, което си — отвърна Кранстън и го потупа леко по рамото. — Беден свещеник, Божи човек, служител на Христа. Повярвай ми, Ателстан, ако увиеш кучешко лайно в златоткан плат, то пак ще си остане кучешко лайно.
След като произнесе този бисер на народната мъдрост, коронерът изрева към прислугата, прошепна на Боскъм нарежданията си за кучетата, грабна чудодейния мях и тръгна по коридора, следван от Ателстан. Сър Джон отвори вратата.
— Разкарай се! — изрева той на червенокосия еднокрак Лейф, който се беше облегнал на рамката, увесил на врата си очукана табла. Просякът сякаш всеки миг щеше да припадне от умора и глад, но Ателстан знаеше, че е ненадминат актьор с не по-малка слабост към хапването и пийването от сър Джон.
— Ох — изстена Лейф, — стомахът ми е празен.
— Тъкмо си подхожда с главата ти!
— Сър Джон, трошица хляб, чаша вода.
— Глупости! — изрева Кранстън. — Вече си изял вечерята ми! Ти си един кльощав, ненаситен негодник, Лейф.
— Сър Джон, аз съм беден човек.
— Хайде, влизай — промърмори Кранстън. — Търси Боскъм, новия ми иконом. Всъщност, като се замисля… Боскъм! — изрева той.
Дребният човек се появи безшумно като сянка.
— Това е Лейф — каза Кранстън. — Ако го оставиш, ще ми изяде къщата. Дай му вино, но не от кларета ми. Има хляб, супа и лейди Мод е оставила пай в килера.
— Благодаря, сър Джон — Лейф закуцука пъргаво по коридора.
— Между другото — Кранстън се усмихна злостно, — Лейф, приятелю, иди в градината. Имам двама нови гости, които ще се радват да се запознаете.
После той тръшна вратата зад себе си и тръгна по Чийпсайд, смеейки се тихичко.
— Сър Джон, беше ли това разумно?
— Не се бой за Лейф, Ателстан — извика Кранстън през рамо. — Той е пъргав като бълха, бяга по-бързо от теб или мен. И често го прави — добави коронерът.
Чийпсайд вече пустееше, като изключим каруците със смет и няколко проститутки, облечени в шафраненожълто, които висяха около вратите на кръчмите. Щом паднеше мрак, те и останалата градска измет — гуляйджиите, сводниците и, както се изразяваше Кранстън, „останалите нощни чудовища“ щяха да изпълзят от дупките си.
Пристигнаха пред общината и завариха сградата, обградена от кралски стрелци и войници. Кранстън изрева името си и си проби път по стълбите и към залата за аудиенции, където ги очакваше лорд Адам Клифорд.
На лицето на младия придворен изгря искрена усмивка.
— Сър Джон, брат Ателстан — той стисна топло ръцете им.
— Много се радвам да ви видя!
Кранстън погледна простия кожен жакет, вълнения панталон и високите кожени ботуши на младия благородник.
— Милорд, няма ли да присъствате на пиршеството?
Младежът направи гримаса.
— Регентът има друга задача за мен.
По погледа му Ателстан разбра, че това не му беше приятно.
— Ти си последният гост, сър Джон — прошепна той забързано. — Кралят ще дойде скоро и пиршеството ще започне. Най-добре е да побързаш.
Клифорд ги предаде на грижите на слуга с ливрея, който ги поведе нагоре и по осветени от примигващи факли коридори. Въпреки всичко Ателстан усещаше някакво напрежение; навсякъде беше пълно със стрелци с личните гербове на краля и на Гонт — бял елен и лъв, изправен на задните си крака.
— Лорд Адам ми се струва умен човек — забеляза Ателстан.
— Една здрава ябълка в бурето с гнилите — прошепна Кранстън с ъгълчето на устата си. — Той е северняк, свързал съдбата си със звездата на Гонт. Надявам се да е умен. Ако регентът падне, и той ще си отиде с него.
Най-после стигнаха до Залата на розите, разкошната, макар и малка зала за пиршества на Гилдхол. Прислужникът ги въведе и двамата примигнаха от ярката светлина на стотиците свещи. Другите гости вече бяха седнали; те обърнаха малко внимание на новодошлите и продължиха да си шушукат, докато един виночерпец отведе Кранстън и Ателстан до местата им.
— Много хубаво местенце — прошепна монахът.
— Не забравяй, братко — промърмори Кранстън, докато сядаха, — ще вечеряме с убиец!
ГЛАВА 4
Кранстън седеше на мястото си в Залата на розите, нежно обгърнал с пръсти украсения със скъпоценни камъни бокал.
— За първи път идвам тук — каза той тихо на Ателстан.
Монахът тревожно изучаваше дебелия си приятел; когато пийнеше повече, Кранстън ставаше непредсказуем. Можеше да заспи или да започне да поучава тези влиятелни мъже. Но засега коронерът изглеждаше достатъчно добре и Ателстан, който беше хапнал и пийнал скромно, огледа одобрително Залата на розите.