Помещението, което представляваше идеален кръг, му напомни на рисунката на гръцки храм, която беше видял в един часослов. Покривът беше купол, изграден от хитроумно издялани греди, които се спускаха от тавана и се събираха в средата в огромна червена роза, издялана от дърво и украсена със златен варак. Стените и рамките на тъмните амбразури бяха от дялан камък, а между колоните от порфир бяха опънати златоткани знамена с кралския герб и герба на Ланкастър. Мраморният под беше покрит с килим; от червената роза в средата му излизаха бели и пурпурни ивици, които завършваха с името на някой от рицарите на Кръглата маса. До всяко име седеше по един гост на отделна масичка, покрита със сребристобяла покривка. В горната част, на мястото на крал Артур, седеше младият Ричард с изкусно фризирана златиста коса и сребърна диадема на бялото чело. Младият крал беше облечен от глава до пети в плътна, бродирана пурпурна тъкан.
Без да обръща внимание на глъчката наоколо, Ателстан изучаваше Ричард, който оглеждаше залата, без да мигне. После улови погледа на монаха, усмихна се и палаво му намигна. Ателстан се усмихна притеснено и отмести очи. Не се боеше от Гонт, който, облечен в алена роба, седеше отдясно на краля, но знаеше колко ревнува регентът от откритата привързаност на Ричард към сър Джон Кранстън и неговия секретар. Младият крал се обърна и заговори Хъси, който седеше от лявата му страна, стискайки китката му с приятелски жест. Макар да пиеше осмата си чаша кларет, Кранстън се обърна и направи гримаса на Ателстан, защото докосване от краля по време на официално пиршество беше нарушение на етикета и същевременно висш знак за кралско благоволение.
Ателстан погледна Гонт. Беше достатъчно наблюдателен, за да забележи проблясъка на гняв върху навъсеното му лице, макар че регентът се опита да го прикрие, поглаждайки идеално подстриганите си мустаци и брада.
— Както казах — прошепна Кранстън доста високо в ухото на Ателстан — изобщо не се обичат. Сега Хъси е фаворит на краля и негов учител. Образован човек, завършил е университет — продължи сър Джон. — Чудя се какво мислят Хъси и кралят за приятелството на Гонт с водачите на гилдиите. Виж ги само тези торни червеи!
Ателстан стисна ръката му.
— Сър Джон, говори по-тихо. Добре ли се нахрани?
Кранстън се усмихна.
— Така бих искал да се храня в рая! За Бога, братко, само виж какво богатство!
Ателстан погледна чашата, чинията си и ножовете, изработени от чисто злато и сребро. Бокалът, който почти не беше докоснал по време на вечерята, беше инкрустиран със скъпоценни камъни, достатъчни с тях да се откупи и крал — част от плячката, донесена от Гонт от войните във Франция.
— Какво ядохме дотук, братко?
— Минога, сьомга, елен, глиган, лебед и паун — Ателстан се усмихна. — А още не са поднесли десерта.
Той се канеше да продължи да се шегува с Кранстън, когато внезапно Фицрой, водач на гилдията на търговците на риба, се изправи и задърпа обточената си с кожа яка. Обичайно зачервеното му лице сега беше пурпурно; той кашляше и се давеше. Другите гости гледаха смаяни. Никой не помръдна, когато Фицрой залитна към масата, обърна се леко и се стовари на земята.
Въпреки пълния си стомах Кранстън скочи на крака и се спусна към него, следван от Ателстан. Фицрой лежеше настрани, очите и устата му бяха още отворени, но Ателстан не усети в зачервения му врат да пулсира живот. Той бръкна с пръст в устата му, за да се увери, че не си е глътнал езика, мислейки, че Фицрой може да се е задавил. Прикри отвращението си, докато бъркаше с пръст в гърлото му, но не откри нищо вътре. Кранстън хвана китката на Фицрой, после сложи ръка на сърцето му.
— Мъртъв е! — изръмжа той. — Мъртъв е като някоя от проклетите си риби, Бог да го прости!
Останалите гости, включително младият крал, се спуснаха към тях сред надигналата се глъчка от викове и възклицания. Въпреки крехката си възраст Ричард си проби път напред.
— Мъртъв ли е, сър Джон?
— Да, мир на праха му, сир.
— А причината?
Ателстан сви рамене.
— Не съм лекар, ваше величество. Може би апоплексия.
— Племеннико, не бива да стоиш тук — Гонт си проби път и потупа Ричард по рамото с отрупаната си с пръстени ръка.
— Ние ще останем, чичо, докато причината за смъртта му не бъде изяснена. Ей, ти! — кралят кимна към един от кралските стрелци, които пазеха вратата. — Повикай мастър Дьо Троа!