Гонт преглътна гнева си и кимна на стрелеца, за да потвърди заповедта на племенника си. Междувременно Ателстан оглеждаше трупа.
— Не е апоплексия, сър Джон — прошепна той, — мисля, че смъртта на Фицрой не е естествена.
Останалите запротестираха шумно, но коронерът, който беше клекнал до Ателстан, вдигна пръст до устните си в знак да замълчат.
Ателстан се наведе и помириса устата на мъжа. Лъхна го на вино, месо и някаква сладко-горчива миризма, като на гниеща роза.
— Оплака ли се от някакво неразположение Фицрой преди вечерята? — попита внезапно сър Джон.
Бремър, Съдбъри, Маршъл, Дени и Гудман, които стояха един до друг, поклатиха глави.
— Беше в отлично здраве — изписука Дени.
— Има ли роднини? — попита сър Джон, все още коленичил до трупа.
— Жена и двама задомени сина. Но не са в града.
Кранстън кимна. Подобно на лейди Мод, много от съпругите на градските управници и богатите търговци напускаха града по време на горещото лято и отиваха в прохладните си имения в провинцията. Ателстан вдигна поглед и внимателно огледа тези умни и потайни мъже. Според него един от тях беше отровител. Той се изправи, прескочи тялото и седна на масата на Фицрой. В сребърната чиния все още имаше останки от пиршеството. Две чаши за вино стояха до нея, пълни до около една трета с бяло и червено вино. Ателстан взе поръбената със златен ширит салфетка, огледа я внимателно, помириса я, после направи същото с чашите и храната. Залата притихна и когато вдигна поглед, той видя, че всички го гледат с любопитство.
— Какво има, братко? — Гласът на Гонт беше изпълнен с подозрение.
— Смятам — заяви Ателстан, пренебрегвайки предупредителния поглед на Кранстън, — че мастър Фицрой не е умрял от апоплексия, а е бил отровен.
— Убит? — рязко попита Гонт.
— Невъзможно! — изсумтя Маршъл. — Какво намекваш, братко?
— Писарят ми нищо не намеква! — отвърна Кранстън и се изправи.
Ателстан покри внимателно със салфетката чинията и чашите.
— Ако секретарят ми казва — продължи с отбранителен тон Кранстън, — че някой е отровен, значи е отровен.
— Чакайте, какво значи това? — намеси се младият крал. — Ако мастър Томас е бил убит тук, убиецът му е още в залата.
Ателстан стана и отиде до един прислужник, който държеше кана с розова вода и купа. През китката му беше преметната кърпа. Монахът му се усмихна, протегна пръсти и внимателно отми лепкавата слюнка от устата на Фицрой. Старателно избърса ръцете си в кърпата и се върна при групата.
— Вярвам, че мастър Томас Фицрой е бил убит — заяви той. — Виждал съм и преди умрели от апоплексия, но те не изглеждат така. Смъртта беше твърде бърза и усетих необичайна миризма по устните му.
Могъщите водачи на гилдии се бяха втренчили в Ателстан: сега му вярваха и в самоуверените им погледи се долавяха страх и подозрение.
— Кой седеше до него? — Кранстън зададе въпроса, който никой не се осмеляваше да зададе.
— Аз — отвърна Гудман. — Седях от дясната му страна.
— А аз от лявата — добави Съдбъри. — Защо, какво намекваш?
Кранстън погледна прислужниците, които се бяха скупчили до вратата.
— Ти! — Шишкавият му пръст избра видимо уплашения иконом. — Ела тук!
Мъжът притича напред.
— Кажи ми дали мастър Томас Фицрой е ял или пил нещо, което ние не сме.
— Не, сър. Храната се сервираше от един поднос, а виното му се наливаше от същите кани, от които сипвахме и на другите.
— И аз мога да го потвърдя — обади се Бремър, водач на гилдията на търговците на платове.
— Аз също — заяви Маршъл, водачът на гилдията на търговците на подправки. — Старият Фицрой обичаше да си похапва и попийва. С Бремър тайно се обзаложихме, че Фицрой ще поиска двойна порция от всичко и чашите му ще бъдат пълнени по-често, отколкото на всеки друг. Оказах се прав — добави лукаво търговецът на подправки и стрелна с поглед Кранстън.
— Яде и пи повече дори от теб, сър Джон.
Коронерът отвърна на погледа му и се оригна шумно, сякаш това беше единственият отговор, който заслужаваше подобно изявление. После се обърна към Бремър:
— Ти сигурен ли си?
— Да, сър Джон.
— А ти? — олюлявайки се леко, Кранстън погледна остро прислужника.
Боже, помоли се безмълвно Ателстан, моля те, не позволявай на сър Джон да седне и да заспи. Не сега. Моля те, моля те.
Но Кранстън очевидно се беше стегнал, защото пристъпи заплашително към уплашения иконом.
— Сигурен ли си, че Фицрой е ял и пил само това, което поднесоха на всички ни?
— Разбира се, сър Джон. — Вижте — мъжът се обърна към краля и регента, — всички ястия и напитки бяха поднесени първо на негово величество краля и милорд Гонт, а после на останалите. Ако някой прислужник се беше върнал за още вино или храна, преди да стигне до мастър Томас, щях да си спомня.