Той свали от врата си сребърна верига с ключ, много подобен на онзи, който Клифорд беше взел от кесията на мъртвия Фицрой.
— Съгласен съм — заяви червенокосият Съдбъри, чието лице беше още по-червено от кларета, който поглъщаше.
— Ваша светлост, това е катастрофа. Трябва да проверим ковчежето заради всички нас!
Гонт погледна към Клифорд, който кимна разбиращо. Регентът свали сребърната верига от врата си. Ключът, който висеше на нея, проблесна на светлината на свещите.
— Това е най-доброто, което можем да направим — съгласи се той.
Клифорд повика стражата и, водени от четирима церемониалмайстори с факли, Гонт и сега притихналите му гости, включително Кранстън и Ателстан, тръгнаха по сводестите коридори, изкачиха се по широкото дървено стълбище и влязоха в малкия параклис. Те спряха за малко до вратата, взирайки се в мрака, изпълнен с уханието на тамян; стражите запалиха факлите и свещите, които намериха на олтара. Параклисът — истинска малка скъпоценност с полирани мраморни колони, мозаечен под и украсени със стенописи стени — оживя. Мраморният олтар в другия му край беше покрит с чисто бяло платно. Те отидоха до него и Гонт сръчно го свали. Под олтара, върху четири колони, стоеше дълго дървено ковчеже, подсилено с метални ленти. Дори на слабата светлина Ателстан различи шестте ключалки по едната му страна.
— Извадете го! — нареди Гонт.
Двама войници го донесоха пред олтара. Това действие също предизвика смайване, защото ковчежето изглеждаше изненадващо леко. Гонт повиши глас, настоявайки за тишина. Пристъпи и завъртя ключа си, последван от Клифорд, който направи същото с взетия от Фицрой. Водачите на гилдии ги последваха и ковчежето беше отворено. Ателстан и Кранстън надникнаха през раменете на стоящите пред тях.
— Нищо! — промълви Маршъл.
По-бърз от останалите, Кранстън се впусна напред и грабна парчето жълтеникав пергамент от дъното на ковчежето.
— „Данъците бяха събрани — прочете той на глас — от Голямата общност на кралството.“ Подписано, Ira Dei.
— Това е нетърпимо! — извика Дени. — Милорд Гонт, били сме предадени!
Но регентът, пребледнял като призрак, се беше отпуснал на олтарния стол, взираше се в мрака и устните му се мърдаха беззвучно. Кранстън познаваше Джон Гонт от момче, но никога не го беше виждал толкова уплашен или объркан.
— Това е работа на дявола — промърмори Гонт.
Никой не обърна внимание на думите му, тъй като водачите на гилдии крещяха и ругаеха. Клифорд стоеше с отворена уста и гледаше празното ковчеже. Кранстън грубо го стисна за рамото.
— За Бога, човече! — изсъска той. — Опразни параклиса! Това не помага никому!
Младежът се изтръгна от вцепенението си и плесна силно с ръце.
— Милорд Гонт трябва да обмисли въпроса! — Гласът му се извиси над врявата.
— Какъв въпрос? — изкрещя в отговор Съдбъри. — Милорд Гонт протяга ръка и ние я стискаме. Говори за приятелство с града, а сега двама от хората ни са мъртви. Златото, което оставихме тук, е откраднато, а злосторникът Ira Dei не само убива и граби, но и прави всички ни за посмешище. Какво ще кажем на гилдиите? Как ще обясним на братята си, че хиляди лири са изчезнали?
— Милорд Гонт ще предприеме мерки — отвърна Кранстън. — Той е регент и представлява Короната. Има ли между нас предател, който да твърди, че той е отговорен за това?
Сър Джон погледна кмета Гудман, който се беше опрял на олтара със смаяно изражение.
— Параклисът трябва да се опразни. Да остане само кметът.
Най-накрая коронерът успя да наложи авторитета си и водачите на гилдии излязоха от параклиса, мърморейки помежду си и хвърляйки мрачни погледи през рамо. Гонт изчака, докато вратата се затвори след тях и вдигна лице от ръцете си.
— Сър Джон, братко Ателстан, благодаря ви — той се изправи. — Но какво ще правим? Водачите на гилдии са прави. Всеки изгуби по хиляда лири. Маунтджой и Фицрой са мъртви, а Ira Dei танцува около мен, както се танцува около украсен кол на майския празник.
Той махна с ръка. Ателстан и Кранстън седнаха, Гудман и лорд Адам Клифорд ги последваха. Гонт закри лицето си с ръце, после потърка очи и погледна към коронера.
— Какво предлагаш, сър Джон?
Кранстън поклати глава. Ателстан долови искрица гняв в очите на регента. Сър Джон трябваше да действа бързо, в противен случай можеше да стане жертва на яростта, която кипеше в сърцето на регента.
— Ваша светлост — монахът се изправи. Опита се да се отърси от умората и да потисне желанието да избяга в спокойната си църква в Съдърк. — Ваша светлост — повтори той, — двама души бяха подло убити, но всички убийци правят грешки и ние ще трябва тепърва да размишляваме върху събитията на този нещастен ден. Но изнасянето на златото от ковчеже, което се отваря само с шест отделни ключа, е най-загадъчно. Имам няколко въпроса. Първо, кой направи ковчежето?