— Ти се разкарай! — извика в отговор Кранстън. — Аз съм служител на закона!
— Не ме е грижа, дори да си кралят! — отвърна гласът, но те чуха, че прозорецът се затвори и коронерът продължи да чука.
Най-после търпението му беше възнаградено. Чуха стъпки, вратата се открехна и бледото лице на прислужница, която приличаше на призрак в светлината на свещта, надникна към тях.
— Кой е? — попита тя тихо. — Какво има? Носите ли новини от господаря ми?
— Отвори вратата — тихо каза Кранстън. — Добро момиче. Аз съм градският коронер, а това е брат Ателстан. Трябва да говорим с господаря ти.
Прислужницата, увита с наметало над нощницата, освободи веригите, които задържаха вратата и отстъпи, за да ги пропусне. В светлината на свещта коридорът оживя от танцуващи, трептящи сенки.
— Трябва ми господарят ти — кротко повтори Кранстън.
— Сър, той не е тук. Излезе следобед и не се е върнал.
Ателстан затвори очи.
— Боже! — въздъхна той.
— Какво има?
Рошаво момче със сънени очи и ангелско личице внезапно влетя от една стая в коридора, държейки в ръка фенер, голям почти колкото главата му.
— А кой си ти, сър? — попита Кранстън.
— Перо — отвърна то. — Чиракът на мастър Стърми.
Момчето се приближи. Ателстан прецени, че е тринайсет-четиринайсетгодишно и отново се сети за ангела, който Хъдъл беше изрисувал на стената на „Сейнт Ерконуолд“.
— Господарят излезе — каза момчето безизразно. — Малко след обяд. Но още не се е върнал.
— А господарката на къщата?
— Няма я и няма да се върне.
— Защо?
— Умря преди пет години.
Ателстан се усмихна и извади пени от кесията си. Хвърли го и момчето ловко го улови.
— А синът на Стърми?
— И него го няма — отвърнаха в хор прислужницата и чиракът.
— В Йорк е. По важна кралска работа.
Кранстън кимна, загледан в сериозните им лица.
— Вижте — каза той е успокоителен тон, — не можем да говорим тук. В работилницата ли спиш, момче?
— Да.
— Тогава да отидем там.
Момчето примигна и погледна прислужницата, която кимна.
— Елате — Перо им показа посоката. — Но не бива да пипате нищо, иначе господарят ще ме бие.
Той ги заведе в едно помещение до коридора, запали свещи и придърпа две столчета за неочакваните си гости. Ателстан седна и се огледа. Никога не беше виждал толкова много ключове. Висяха на връзки от стената, лежаха на пейките из белосаната стая заедно с парчета метал, тигели и щипци. Видя малка пещ на външната стена. Помещението миришеше на изгорели дърва и въглища, всичко беше покрито със ситен сив прашец. Погледна под една маса и видя леглото на чирака: сламеник, възглавница, вълнена завивка и доста очукана дървена фигурка на конник. Може би любимата играчка на момчето.
— Бихте ли желали вино? — попита прислужницата, която се опитваше да се държи като по-възрастна от годините си.
— Не, не — усмихна се Ателстан. — Коронерът не докосва вино, нали, сър Джон?
— Не, не — отвърна дрезгаво Кранстън и го изгледа с присвити очи. После се изправи. — Давам добър пример.
Момчето хвърли поглед към огромния коронер под полуспуснатите си клепачи, сякаш не беше съвсем убедено.
— Къде отиде господарят ти? — попита Кранстън.
— Не знам, просто излезе от работилницата.
— А как изглеждаше?
— Много развълнуван — отвърна чиракът.
— От какво?
— Защото направи едно ковчеже и ключове за големите господари.
— Кажи ми — Кранстън сс приведе, като се постара мехът да остане скрит под наметката му, — ти помогна ли на господаря си да направи ковчежето, ключалките и ключовете?
— О, да.
— Колко ключа направи той?
— Шест.
— Не направи ли повече за в случай, че някой се изгуби?
— Не, господарят каза, че било забранено.
— А някой да е идвал в работилницата? — намеси се Ателстан. — Някой странен човек с наметало и спусната качулка?
— Не — момчето се разсмя. — Защо да идва?
Очите му проблеснаха и то отклони поглед. Криеш нещо, помисли си монахът, но то няма общо с това.
— А кои големи господари идваха тук?
— Ами вчера дойдоха всички — отвърна Перо. — С наметала, ботуши и шапки от боброва кожа, направо изпълниха къщата. Трябваше да занесат ковчежето и ключовете в Гилдхол. Отвън имаше войници с каруца.
— Да — продължи Ателстан, — но преди господарят ти да довърши ключовете и ключалките, дойде ли някой от господарите да го види насаме?
— Мисля, че не — отвърна момчето. — Аз живея тук, спя тук. Господарят винаги води гостите тук, освен когато работи в градината. Там обича да ходи сам. Казва, че му харесва да промени обстановката.