Ателстан погледна списъка и се усмихна. Канеше се да продължи, когато внезапно чу тихо почукване на вратата. Отиде да отвори и погледна навън. Беше часът, в който се сменяше стражата, призори, небето вече просветляваше и сенките започваха да се топят.
— Кой е? — извика той и се огледа. Беше твърде рано за детска игра. — Кой е? — повтори Ателстан.
Тишината се нарушаваше само от хлопането на недобре затворен капак на някой от църковните прозорци. Космите на тила му настръхнаха, тръпка полази по гърба му. Погледна по пътеката край църквата. Престъпник ли беше? Или някой пияница от вертепите на Съдърк? Внезапно видя, че малката плетена портичка към църквата е полуотворена. Грабна тоягата, която Кранстън му беше дал, и тръгна към нея.
— Брат Ателстан!
Гласът сякаш идваше иззад църквата и монахът, следван от още по-любопитния Бонавентура, уморено я заобиколи. Гласът отново извика името му и Ателстан се взря към гробището.
— Кой е? — извика той гневно. — Това не е игра, а Божи дом и Божия земя!
— Обърни се, брат Ателстан!
— И защо?
Стрела от арбалет удари стената на църквата до главата му.
— Убеди ме — извика Ателстан и се обърна със затворени очи и стиснати юмруци.
— Какво искаш?
— Нося съобщение от Божия Гняв. Ти си монах, свещеник на обикновените хора. Защо се замесваш с безчестните, тлъсти лордове?
— Ако ти си Неговия гняв — рязко отвърна Ателстан, — аз съм Неговото правосъдие.
— Пази се от Гнева Му — каза ясно гласът.
Ателстан погледна надолу към Бонавентура, който сякаш се забавляваше с тази нова игра.
— Кранстън е прав — прошепна Ателстан. — За нищо не ставаш!
— Пази се — повтори гласът.
— О, я се махни! — извика монахът, мина по пътеката, влезе в къщата си и затръшна вратата.
Известно време стоя с гръб към нея, опитвайки се да спре треперенето на краката си. Кой дръзваше да го укорява тук? Какво щеше да направи Кранстън, когато разбереше? Ателстан влезе в килера и си наля чаша вино, която изгълта, преди да седне пак на масата.
— Проклятие! — каза той тихо.
Затвори книгата със сметките, разчисти останалите ръкописи и ги отнесе до големия, обкован с желязо сандък. Докато ги слагаше вътре и ги заключваше, той се замисли за дръзката кражба в Гилдхол. Надяваше се само Стърми да е още жив. Ако с Кранстън намереха крадеца, щяха да открият и убиеца. Той подскочи, стреснат от силно тропане по вратата.
— Отче! Отче!
Ателстан отвори вратата и видя свинарката Урсула, чието обичайно весело червендалесто лице, обсипано с брадавици, сега беше обляно в сълзи.
— Урсула! — каза монахът. — Нали не идваш за свинята? Не мога да я благославям отново.
— Не, не, отче, майка ми умира.
— Сигурна ли си? — попита Ателстан. — Поне три пъти съм давал на Гризелда последно причастие.
— Не, отче, тя казва, че си отива. Усещала го.
— Да вървим тогава.
Ателстан заключи вратата на къщата и забърза към църквата. Вътре беше хладно и тъмно, миришеше приятно на тамян и восъчни свещи. Утринната светлина вече започваше да осветява стенописите на Хъдъл, докато Ателстан бързо мина под олтарната преграда към олтара. Той се прекръсти, преди да вземе дарохранителницата и стъкленица с миро. После взе епитрахила си, наметка, огниво и свещ от ризницата и ги даде на Урсула, която го чакаше на входа на църквата. Запали свещта, уви се в наметката и докато свинарката пазеше пламъка на свещта с големите си груби ръце, заключи вратата.
Последва Урсула по тесните, виещи се улици на Съдърк до къщата й, малка двуетажна постройка, точно зад приората „Сейнт Мери Овъри“. Както обикновено, голямата свиня, любимка и светлина в живота на Урсула, се припичаше на огъня, а зад една завеса в далечния ъгъл на стаята Гризелда лежеше на сламеник, отметнала глава. Клюнестият й нос стърчеше във въздуха, очите й бяха полуотворени. Ателстан би помислил, че вече е мъртва, ако не беше лекото повдигане и отпускане на мършавите й гърди. Когато коленичи до нея и сложи дарохранителницата и стъкленицата на трикрако столче, Урсула застана зад него със свещта в ръка. Естествено, свинята трябваше да види какво става и щом позна Ателстан, чиято леха със зеле редовно опустошаваше, започна възбудено да сумти и грухти.
— За Бога, махай се! — прошепна той. — В името на Божията любов, Урсула, дай й зеле или нещо друго!
— Тя не яде зеле — отвърна рязко Урсула, хвана свинята за ухото и я отведе.
— Да — прошепна си Ателстан. — Проклетото създание го обича само прясно.
— Ти ли си, отче?
Ателстан се наведе над старицата с изпити бузи и полуотворени безкръвни устни. В малките й, подобни на копчета очи още светеше живот.