— Да, майко Гризелда, аз съм.
— Ти си добър свещеник — хрипливо каза старицата, — щом дойде да видиш старата Гризелда. Ще ме изповядаш ли, отче?
Ателстан се усмихна.
— Защо, какво си направила след последната си изповед, майко? Колко младежи прелъсти този път?
Устните на старицата се разтвориха в беззъба усмивка.
— Нима си се провинила в разврат или поквара? — продължи Ателстан, свел поглед към нея. — Стига, Гризелда, ти отдавна си се помирила с Бога.
Ателстан отвори позлатената дарохранителница, извади нафората и я постави в устата на умиращата. После помаза главата, очите, устата, гърдите, ръцете и краката й, докато тя дъвчеше парченцето безквасен хляб. Най-после свърши. Урсула отиде да стъкне малкия огън, а Гризелда хвана ръката на Ателстан.
— Ще отида ли в рая, отче?
— Разбира се.
— Ще бъде ли там мъжът ми?
— Защо не?
— Той обичаше жените, отче! Като млад беше красив като слънцето. Имаше коса с цвят на царевица и очи, сини като небето. Но не беше лош човек и аз го обичах — тя се изкашля и жълта слюнка се стече от ъгълчето на устата й. Ателстан взе една кърпа и нежно избърса устните й.
— Бог не би отхвърлил никого — каза бавно той, — който е обичал или е бил обичан.
Старицата отново се прокашля. Ателстан пошепна през рамо.
— Урсула, чаша вода!
Но после почувства как ръката й се отпусна. Погледна надолу. Главата на Гризелда се бе извърнала леко наляво. Потърси пулса на шията й, но не усети нищо. Вдигна поглед към Урсула, която държеше очукана чаша и по пълните й бузи се стичаха сълзи.
— Тя ни напусна — промърмори Ателстан. — Отиде си. Тръгна преди нас.
Остана още малко, за да утеши Урсула. Въпреки възраженията му, тя настоя да му даде голям резен пушен бекон, после, стиснал епитрахила и филона в едната ръка и бекона в другата, Ателстан се върна в църквата си.
Съдърк вече се оживяваше. Търговци и занаятчии бутаха ръчните си колички към моста, докато потни и ругаещи каруцари се опитваха да закарат продукти от провинцията през реката, преди да отворят големите пазари. Двама прокажени, покрити с черни парцали, просеха милостиня пред болницата „Сейнт Томас“, докато местните пристави водеха нощните гуляйджии, които бяха заловили, с вързани ръце и крака към позорните стълбове. Двама пияници, които бяха пикали през прозореца, вече бяха вързани гръб до гръб, с панталони смъкнати до глезените. Те щяха да минат по улиците и да бъдат замеряни с боклуци до обяд, когато някой приятел можеше да ги освободи. Приставите явно бяха нахлули и в някой вертеп, защото в една каруца мрачни проститутки с обръснати до голо глави седяха оковани, докато ги караха към реката, за да изтърпят наказанието си. Жълто куче, чиито ребра се брояха, изръмжа към Ателстан и заподскача с оголени зъби, за да си отхапе от бекона. Ателстан го пропъди, продължи по уличката и почука на вратата на калайджията Таб.
Отвори му сивокосата и притеснена жена на Таб. Ателстан пъхна резена бекон в ръцете й.
— Отче — промърмори тя, — не мога да го приема.
— Можеш — той посочи мърлявите деца, които се държаха за дрипавата й рокля. — И те със сигурност могат. Но не казвай на Урсула.
Той продължи пътя си и се канеше да мине покрай вратата на църквата, когато видя забодено на нея парче пергамент да пърха на вятъра. Прочете надрасканите думи.
Божият гняв ще се прояви като светкавица през облаците.
Той изруга, откъсна пергамента, хвърли го в калта и пренебрегвайки поздрава на Пайк, ядосано се отправи към къщата си.
ГЛАВА 6
Ателстан седеше в нефа на църквата, заобиколен от група младежи и деца. Тъй като беше делник, родителите им бяха присъствали на сутрешната литургия и бяха отишли на работа. Училището на Ателстан, както шеговито го наричаше Кранстън, се събираше два часа преди обяд два пъти седмично, и тогава монахът се опитваше да научи децата на четене, писане, преподаваше им основите на аритметиката и геометрията. Обикновено уроците включваха и вероучение и Ателстан беше изненадан колко бързо и с желание се учеха някои от тях.
Огледа групата. Сърцето му се сви от състрадание, докато гледаше мръсните им, изпити лица, домашно ушитите дрехи и протърканите сандали. Те седяха в кръг, включително Бонавентура, докато Ателстан се опитваше да им обясни, че Бог е навсякъде.
От време на време той хвърляше погледи към сина на Пайк, Томас, който беше седнал плътно до красивата дъщеря на Уоткин, Петронела. Ателстан гледаше катраненочерната коса на момичето, бялата гладка кожа, морскозелените очи. Как беше възможно Уоткин и шишкавата му жена да създадат такова красиво момиче? Томас беше така покорен от нея, че почти не поглеждаше към Ателстан.