— Говори ли ти нещо името Ira Dei, Бенедикта?
— Чувала съм да се споменава, както и Голямата общност на кралството. Копачът Пайк знае всичко — тя се усмихна сухо. — Или поне така твърди. У него има повече ейл, отколкото злонамереност.
— Очаквах Кранстън — каза Ателстан, загледан замислено във вратата. — Един от старите му другари е бил убит, а първенците на града не само искат да разкрием „техните“ убийства и да върнем златото им, но и искат обяснение защо крайниците на разчленените предатели изчезват от коловете над Лондонския мост.
— Чаша, пълна с грижи — каза Бенедикта. — Но, отче, и аз ще добавя нещо към тях.
— Как? — остро попита той.
— Снощи една жена дойде в църквата — Бенедикта присви очи, опитвайки се да си спомни името й. — Елинор Хобдън, точно така.
Сърцето на Ателстан замря.
— Тя твърди, че дъщеря й е обладана от демон — продължи Бенедикта. — Казва, че щяла да ви заведе у дома си довечера, след вечерня. За какво става дума, отче?
Тъмните очи на Ателстан гледаха скръбно, но тя сдържа порива си да стисне ръката му или да го погали по бузата.
— За беда — тихо каза свещеникът. — Бенедикта, ще дойдеш ли с мен там?
— Страх ли те е? — попита тя полушеговито.
— Не, не, но ще помоля и сър Джон да ме придружи. В такива случаи зрънце здрав разум може да се окаже по-полезно от благословията на свещеник.
— Най-после те спипах, послушнико!
Ателстан и Бенедикта стреснато се огледаха и видяха гологлавия Кранстън да стои разкрачен на входа на църквата и да им се усмихва.
— О, Боже! — прошепна Ателстан. — Здраво е прегръщал чудодейния мях.
— Най-после те хванах! — изрева отново Кранстън и тръгна през нефа. После спря и се огледа.
— Къде е проклетият котарак?
— Отиде на лов.
— Добре! — Кранстън приближи, обгърна Бенедикта с мечешката си ръка и залепи сочна целувка на бузата й. — Красавице! — прошепна той и се усмихна на Ателстан.
— Ще стане чудесна съпруга на някого.
— Сър Джон Кранстън! — извика Бенедикта престорено гневно.
— Дръж си езика, жено — отвърна й подобаващо Кранстън.
— Братко, трябва да дойдеш.
— О, не, сър Джон, къде?
— В Билингсгейт, на кея Ботолф. Току-що са извадили тялото на Стърми от реката — кама като онази, убила Маунтджой, е била забита дълбоко в гърдите му. Явно е изчезнал вчера следобед.
— Какво е правел в Билингсгейт?
— Бог знае! — Кранстън премлясна и заоглежда с възхищение църквата. — Това място заприличва все повече на Божи дом, а не на хамбар.
Ателстан намигна на Бенедикта, обърна се и поведе сър Джон обратно към входа.
— А как са Гог и Магог?
— Ядат така, сякаш е последният им ден.
Кранстън спря, отметна глава и се изсмя.
— Боскъм струва колкото теглото си в злато, но не може да ми каже нищо повече за смъртта на Маунтджой. Затова пък ми каза — Кранстън отново се изсмя, — че Гог и Магог подгонили Лейф и го принудили да се покатери на едно дърво.
Глупакът не могъл да слезе часове наред.
Внезапно изражението му стана сериозно.
— Гонт и предводителите на гилдии ме разпитваха тази сутрин. Напомниха ми, че имам само десет дни, за да открия златото и да хвана убиеца.
— Настояват ли?
— Да, лорд Клифорд също ще се опита да открие нещо.
— А какво ще стане в противен случай? — попита с любопитство Ателстан.
— Какво искаш да кажеш, послушнико!?
— Какво ще стане след десет дни?
— Гонт ще изгуби съюзниците си, златото си и властта си.
Кранстън млъкна и се взря в кръщелния купел. Внимателно заразглежда гравюрите по ръба: свети Йоан Кръстител, потопен до кръста в река Йордан, която приличаше на коронера повече на Темза, отколкото на някоя река в Палестина.
— Тези предводители на гилдии… Извини ме, мистрес — в допълнение той се поклони и към дарохранителницата, — но те са ужасни негодници! Подлизурковци, мошеници, коравосърдечни, тъпи псета! — Той изпухтя. — Всичките седяха там и се тресяха като желе — опуленият Гудман, плешивият Маршъл, контето Дени и Съдбъри, чието лице би докарало до отчаяние и някоя свиня. Това, което ме ядосва, послушнико…
— Монах, сър Джон.
— Както казвах, послушнико, това, което ме ядосва е, че знам, че един или повече от тези негодници е убиец. Трябва да е така!
Кранстън щеше да продължи с литанията от ругатни, но Ателстан го изведе на огрените от слънце стъпала на „Сейнт Ерконуолд“. Заключи вратата на църквата, грабна седлото и писмените си принадлежности от дома си, заключи и отиде да изведе Филомел. След като отпи две големи глътки от меха си, Кранстън забрави „проклетите предводители на гилдии“ и продължи да се шегува с Бенедикта. Най-накрая Ателстан успя да оседлае протестиращия Филомел. Окачи торбата си на рога на седлото и внимателно се качи на коня.