Сър Джон доведе коня си, който похапваше от тревата на гробището и се метна на седлото с такава сила, че Ателстан трепна. Нищо чудно, помисли си той, че Крим нарича сър Джон „Трошача на коне“. Свещеникът смушка Филомел и тъй като не беше най-добрият ездач, едва не се сблъска със сър Джон. После погледна гневно усмихващата се Бенедикта и й хвърли ключовете за църквата и дома си.
— Ще наглеждаш ли нещата тук, мистрес?
Прехапала устни, за да не се разсмее, Бенедикта кимна.
— Ще се върнеш ли за вечерня?
Последва ново кимване.
Ателстан смушка Филомел и следван от Кранстън, който пращаше въздушни целувки на Бенедикта, излезе от църковния двор и пое към Лондонския мост.
— Какво ще става на вечерня? — рязко попита Кранстън.
— Ще се срещнем с дявола, сър Джон. Ти, аз и Бенедикта.
Оригването на Кранстън отекна като тръбен звук.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Изчакай и ще видиш.
По-нататъшният разговор се оказа невъзможен — тъй като беше пазарен ден, улиците на Съдърк бяха претъпкани и Ателстан трябваше да маха с ръка на различни енориаши.
— Привет, сър Джон! — изреваха копачът Пайк и калайджията Таб, които седяха пред една кръчма с чаши ейл в ръка.
— Разкарайте се! — изрева коронерът в отговор, доловил присмех в гласовете им.
Минаха покрай „Шарения кон“. Кранстън погледна с копнеж към тъмния му вход и затвори очи, когато усети аромата на вкусните пайове, които се печаха вътре. Но Ателстан отказа да спрат. Най-накрая се наложи да слязат от конете, за да минат през тълпата, която се беше събрала около един уличен певец, който съобщаваше с напевен тон новините на деня.
— Французите акостирали в Рай и изгорили църквата! Шерифът на Лондон е мъртъв, пронизан в сърцето в собствената си градина. Мастър Томас Фицрой е мъртъв и вмирисан като повечето от рибата, която е продал. Видели вещица да прелита над „Сейнт Пол“, а в една къща близо до Кларкънуел се родило момче с две глави!
Уличният певец продължаваше да ниже всичко, което беше научил, смесица от полуистини и лъжи. Ателстан и Кранстън отминаха. На пазарите за зеленчуци близо до моста търговията вървеше бързо: хората вървяха с очи, вперени в стоката и замислено се мръщеха. Сергиите бяха отрупани с най-различни зеленчуци: алени нарове, купчини бял лъскав праз, целина с розовеещи стъбълца и светлозелени листа, бели репи и кафяви кестени. Продавачите крещяха: „Лук от Сейнт Томас!“ „Пресен праз от градината!“. Носачи си пробиваха път със стиснати зъби и мокри от пот жакети, докато вървяха приведени под огромните вързопи на раменете си. Продавач на птици, чиито ботуши бяха изпоцапани с червена пръст от близката тухларна, стоеше до купчина кафези и продаваше конопарчета, червенушки, щиглеци и дори гнезда с яйца. Момиченце в черни дрипи продаваше пореч от малко каче. Детето изглеждаше толкова трогателно, че Ателстан си купи от стоката му за два пенса и Филомел погълна всичко за миг.
Пробивайки си с усилие път, Кранстън и Ателстан минаваха покрай сергии, където продаваха пайове със сирене, гребени, стари шапки, свински крака; точилар, който остреше брадви, крещеше обиди на пристава, който искаше да му вземе наем за сергията. Пред една кръчма заседаваше пазарният съд[5], чиито членове се опитваха ако не да управляват, то поне да поддържат работата на пазара. Въздухът беше изпълнен с пушек и миризми от работилниците на щавачите и плътната маса от потни тела.
— Да му се не види! — въздъхна Кранстън. — Това си е кухнята на дявола!
Трябваше да спрат, докато група ядосани пристави се опитваше да разпъди легион от котки и улични псета, които се бяха струпали на сергия, където се продаваше мърша. От време на време старицата зад нея хвърляше парчета мръсно, развалено месо, което само засилваше апетита на бездомните животни и предизвикваше поток от проклятия и ругатни към нея от съседите й. Водейки Филомел, Ателстан си проби път напред, усмихна се на Сесили, която седеше на стълбите на пазарния кръст[6] и оживено разговаряше с младо конте в пъстър жакет и осеян с петна панталон. Тя помаха с ръка на Ателстан и подвикна на Кранстън, който се обърна и изсумтя. Внезапно ръката на коронера се стрелна и сграбчи един дрипав плешив човечец, който се промъкваше през тълпата с малко кученце в ръцете. Ателстан и Филомел, който буташе свещеника с муцуна, за да получи още пореч, гледаха удивено как едрият сър Джон вдигна дребосъка, който все още държеше кученцето за врата.
5
6