— Виж ти, старият Питъркин! — Кранстън разтърси просяка с лице на пор. — Ловецът на кучета. Ти, лицемерен негоднико! Какво си намислил?
— Нищо, сър Джон. Намерих кученцето и търся собственика му.
Кранстън повика един пристав и чиновникът с мътен поглед забърза към него.
— Аз съм сър Джон Кранстън, коронер. А това — той бутна Питъркин и кучето в обятията на пристава — е един мръсник, който обикаля града, краде кученцата на дамите, а после ги връща, за да получи награда. Погрижи се за него!
Кранстън предаде Питъркин без повече суетене, намигна на Ателстан и те завиха зад ъгъла, отправяйки се към Лондонския мост.
Прангите и позорните стълбове от двете страни на улицата бяха заети от злосторници: „нощни птици“, апаши и всякакви нехранимайковци от Съдърк. Някои стоически приемаха унижението и калта, хвърляна от минувачите, сякаш това беше един от рисковете на професията им, докато други стенеха и викаха за вода. Ателстан набързо огледа лицата им и с облекчение видя, че между тях няма негови енориаши. На входа на моста Кранстън спря и потропа на обкованата с желязо врата на кулата, обитавана от пазача. Не последва отговор, затова — без да обръща внимание на въпросите на Ателстан — Кранстън я срита и изрева:
— Хайде, Бърдън, малък негоднико! Къде си?
Вратата рязко се отвори и се появи дребно създание с космато лице, същинско джудже. Ателстан се усмихна на Робърт Бърдън, баща на поне 13 деца и пазач на кулата при моста.
— О, това си ти, Кранстън. Какво искаш?
— Може ли да вляза? — попита сър Джон.
— Не, не можеш! Зает съм!
Кранстън погледна нагоре към шиповете над кулата и техния грозен товар: отрязани глави на предатели и престъпници.
— Добре — въздъхна Кранстън, — но кой все пак краде главите?
— Нямам представа! — отвърна Бърдън, пъхна палци в колана си и гневно стрелна Ателстан с черните си очички. — Какво трябва да направя, отче? Работата ми е много проста. Трябва да пазя входа към моста и да слагам главите на коловете. Винаги ги наглеждам. Но ако някоя подла змия реши да дойде и да ги краде, какво бих могъл да направя? — Той изпъчи малкия си гръден кош и заприлича на Ателстан на настръхнало врабче.
— Робърт! — женският глас, който се чу отвътре, беше нежен и съблазнителен.
— Жена ми — обясни Бърдън. — И тя ще ви каже същото. Не знам какво е станало, сър Джон. Лягам си и главите са тук. Събуждам се и макар че има стражи, главите ги няма — той се приведе към коронера и прошепна: — Мисля, че са вещици. От онези, които летят нощем с метли.
— Глупости! — изрева Кранстън.
— Това е единственият отговор, който ще получиш от мен, затова се разкарай!
Бърдън изчезна и тръшна вратата зад себе си.
— Хайде, братко!
— Кой според теб краде главите? — попита Ателстан, докато яздеше редом с Кранстън, увил юздите на Филомел около китката си.
— Бог знае, братко. Този град е пълен с всякакви адски злодеи. Може да е магьосник или вещица. Съветът беше особено разгневен заради изчезването на главата на френския пират Жак Ларю — нали помниш, онзи, който беше превзел Грейвзенд. Загадка след загадка — изстена Кранстън.
Той спря пред параклиса „Сейнт Томас“, построен по средата на моста и промърмори:
— Забрави за крадеца на глави. Кой го е грижа? Не и Бърдън, нито пък общинските стражи, които са оглупели от пиене — той кимна към обкованата с желязо врата на параклиса. — Преди години, когато бях слаб и гъвкав като хрътка, с Оливър Ингам дойдохме тук, за да положим рицарска клетва пред краля. Беше толкова отдавна.
Сълзи напираха в очите на сър Джон.
— Сега съм дебел и стар, а Оливър лежи убит, оставен да се разлага в леглото и плъхове да гризат трупа му от една безсърдечна вещица, дошла от ада. Тя го е убила! Ти го знаеш, Ателстан. Аз го знам. Тя го знае.
— И Бог също — добави тихо Ателстан. — Хайде, сър Джон, не мисли за това.
Те пресякоха моста и навлязоха в Билингсгейт, където рибният пазар беше в разгара си. Врявата от викове и кавги между продавачи и купувачи ги блъсна в ушите като бръмчене на рой стършели. Целият кей сякаш беше покрит с ръчни колички: някои натоварени с кошове, други — с чували. Многобройните мачти на рибарските лодки край брега на реката напомниха на Ателстан за морските пристанища. Миризмата от мидите, червената херинга, хамсията и треската беше почти непоносима.
— Хубава треска, най-добрата на пазара! — изкрещя към тях собственик на сергия.