— Аз ще се скрия в църквата си — отвърна Ателстан. — И като стана дума за това…
Той спря пред „Сейнт Дънстан“ и уви юздите на Филомел около една от куките на стената.
— Какво има, братко?
— Искам да помисля и да се помоля, сър Джон. Съветвам те да направиш същото.
Ругаейки под нос, Кранстън спъна своя кон, отпи щедра глътка от чудодейния мях и последва Ателстан в Хладната, мрачна църква.
Вътре светеха няколко факли и свещите, сложени около статуите на Девата, свети Йосиф и свети Дънстан, както и от светлината, която проникваше между стъклописаните прозорци и караше изображенията по тях да оживяват в ярки цветове. Ателстан ги загледа с възхищение.
— Бих искал един такъв! — прошепна той. — Само един за „Сейнт Ерконуолд“!
Той ги погледна отново, докато Кранстън отпиваше малка глътка от меха, преди да последва монаха през нефа, където седнаха на една пейка пред олтарната преграда. Зад нея хорът репетираше литургията за Архангеловден. Ателстан седеше със затворени очи и се вслушваше в думите.
— „…ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му — седем корони; опашката му повлече третината от небесните звезди и ги свали на земята… И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея.“[7]
Мощният тригласен хор триумфално пееше на латински описанието на голямата победа на архангел Михаил над сатаната.
Ателстан затвори очи и помоли Бог за помощ срещу злото, пред което беше изправен: помисли за Маунтджой, окървавен в онази прекрасна градина; Фицрой, който издъхна, задушавайки се, над златната и сребърна посуда на Джон Гонт; Стърми, извлечен от реката като боклук от Рибаря на хора, проснат на нара като мъртва риба.
Ателстан си припомни предупреждението, което беше получил сутринта и почувства как гневът му се надига. Човекът, който се наричаше Ira Dei, беше богохулник! Как би могъл Бог или гневът Му да има каквато и да било връзка с жестоко убийство и зли намерения? Всички онези души бяха изпратени във вечния мрак, неподготвени и неопростени. Ами другите злини в града? Обладаното от демон момиче в семейство Хобдън. Злосторникът, който крадеше отсечените крайници на предатели. И старият приятел на Джак Кранстън, убит коварно и оставен на милостта на плъховете. Какво общо имаха тези неща с Божието творение? Със звездите, които се въртяха в небето? С тучната зелена трева по ливадите? С изначалната честност и доброта на повечето му
енориаши? Ателстан прошепна думите на своя покровител отец Пол: „Бог никога не е далеч. Той може да действа само чрез нас. Свободната воля на човека е вратата на Бог към хората.“ Какви бяха тези убийства? Той се опита да се съсредоточи и да потърси нещо общо между тях. Пеенето спря и монахът отвори очи, точно когато Кранстън се отпусна на пейката с шумно изхъркване.
— Сър Джон, хайде!
Коронерът отвори очи и облиза устни.
— За мен голяма чаша кларет! — извика той.
— Сър Джон, в църква сме.
Кранстън разтърка очи и се изправи.
— Трудно ми е да се моля, братко. Ще ти покажа какво правя аз.
Той влезе в страничния параклис и застана пред дървената статуя на Девата, прегърнала през раменете малкия Иисус. Хвърли две монети в обкованото с желязо ковчеже, извади десет свещи и ги подреди като войници върху големия канделабър пред статуята.
— Десет молитви — промърмори коронерът. — Една за мен, една за лейди Мод, по една за всяка от двете „кукли“, една за Гог и Магог, една за теб, една за Боскъм и Лейф, една за Бенедикта и една за стария Оливър.
— Дотук са девет, сър Джон.
— А, да — Кранстън запали последната. — И една за всеки нещастник, за когото би трябвало да се помоля! — той духна подпалката и закрачи обратно през църквата.
— Това е, братко. Сега мога да потегля към „Светият Агнец“.
Те отвързаха конете си и тръгнаха през изпълнения с хора Чийпсайд. Сър Джон очакваше обичайното възторжено посрещане в любимата си кръчма, но беше разочарован. Жената на кръчмаря го чакаше, изгаряща от нетърпение.
— Сър Джон, съобщение от Гилдхол! Пратеникът идва поне два пъти. Трябва да отидеш там незабавно! — Гласът й се сниши до благоговеен шепот. — Лично регентът те вика!
Ругаейки под нос, Кранстън си пробиваше път през Чийпсайд, следван от още по-замисления Ателстан. В сградата на общината един шамбелан ги заведе до малката зала на съвета, чиито прозорци гледаха към градината, където бе убит Маунтджой. Той почука на вратата и я отвори пред тях. Кранстън влезе наперено и погледна ядно регента, който седеше точно срещу него, заобиколен от Гудман и предводителите на гилдии. Ателстан погледна сребърните и златни звезди, изрисувани върху синия таван, после полираното дърво на ламперията. В тази тиха, разкошна стая, помисли си той, градските големци заговорничат и кроят тънките си интриги. Гонт ги прикани с жест да седнат на два тапицирани стола с високи облегалки.