— Не можете да ме принудите — тихо се намеси Ателстан.
— Подчинявам се само на игумена си и на Бог.
— А верността ти към Короната? — извика в отговор Гонт.
— Колкото до игумена ти, вече имам разрешението му.
— Ваша светлост, не можете да ме принудите да действам против съвестта си.
Гонт седна и усмихнато протегна отрупаните си с пръстени ръце.
— Стига, братко, какво толкова искаме? Не желаем да предаваш Короната, тъй наречената Голяма общност или себе си.
— А какво искате? — тихо попита Кранстън.
— Нищо особено — промърмори Гонт. — Ira Dei се е свързал с брат Ателстан. Нека нашият верен монах му напише отговор. Кой знае, може този загадъчен изменник да разкрие картите си. Както гласи старата поговорка: „Разтърсиш ли ябълката, от нея могат да паднат чудесни неща.“
Ателстан запази мълчание, отказвайки да обещае каквото и да било и даде воля на гнева си, едва когато излязоха от залата на съвета и заслизаха към приземния етаж на общината. Кранстън беше по-оптимистичен, подпомогнат от още една глътка от меха.
— Смелост, братко — той потупа Ателстан по рамото. — Регентът трябва да е отчаян.
Ателстан спря в подножието на стълбите.
— Срещата беше доста плодотворна, нали, сър Джон?
Кранстън се усмихна.
— Да. Имаме две сочни хапки. Първо, откъде знае Дени, че шерифът си е говорел с кучетата? Доста обстойно наблюдение за човек, който уж не се е доближавал до шерифа, докато той се е припичал на слънце в беседката си.
— Ами смущението на Гудман? — попита Ателстан.
— Да, да. Мисля, че мъртвият ключар е имал някаква мрачна тайна, която кметът знае.
Кранстън погледна остро Ателстан.
— Но има още нещо, нали, братко?
Монахът отмести поглед, но сър Джон долови тревогата в тъмните му очи. Ателстан промърмори нещо.
— Какво, братко?
— Кажи ми, сър Джон, нали регентът има цял легион шпиони?
— Легион е точната дума, братко. Те са като мравуняк, щъкат навсякъде из града. На никого не може да се вярва, това включва дори хора като просяка Лейф. Такива хора не са порочни, но понеже са много бедни, лесно могат да бъдат купени.
Кранстън пристъпи по-близко и Ателстан се постара да не трепне от винените пари в дъха му.
— Разбира се — прошепна коронерът, — ти се питаш как Гонт е разбрал за Ira Dei.
Ателстан се канеше да отговори, когато и двамата чуха някакъв шум. Обърнаха се и видяха сър Никълъс Хъси, кралският наставник, да стои зад тях.
— Сър Джон, братко Ателстан — любезният придворен с посребрени коси се поклони леко. — Дочухме, че сте в Гилдхол. Негово величество кралят моли да му отделите малко време.
Ателстан огледа с любопитство смуглия мъж, правник по образование. Дискретният контрол на Хъси над краля, умелият начин, по който манипулираше младежа, вече си личаха. Забеляза яркосините му очи, чисти като лятно небе. Но съзря и лукавство в изражението му и набързо заключи, че Хъси може и да е по-опасен от регента. Кранстън също мълчеше и се чудеше колко от разговора им беше дочул учителят. После коронерът се усмихна.
— За нас ще бъде чест — каза той тихо.
Хъси ги поведе по един коридор и за тяхна изненада накрая се озоваха в онази част от градината на общината, където бе убит Маунтджой. Младият крал, облечен в проста жълтозелена туника, с разрошени коси, седеше на покритата с мъх скамейка. До него бяха оставени боен колан и ловни ботуши с шпори. Малък арбалет лежеше зареден в краката му и по следите от кал по лицето и ръцете на младежа Кранстън разбра, че е бил на лов, вероятно в горите и полята северно от Кларкънуел. Двамата с Ателстан се поклониха, но Ричард пренебрегна условностите и посочи мястото до себе си, безцеремонно избутвайки колана и ботушите.
— Сър Джон, братко Ателстан — със светнали очи кралят им направи знак да седнат. — Чичо не е тук, затова мога да правя каквото искам. Сър Никълъс, ще останеш ли?
Учителят се поклони. Ателстан беше достатъчно бърз, за да забележи погледа, който си размениха двамата. Ричард стисна огромната ръка на Кранстън и се приведе напред, така че и Ателстан да чуе заговорническия му шепот.
— Открихте ли вече убиеца?
— Не, ваше величество.
— А кой е Ira Dei?
Кранстън отново поклати отрицателно глава. Ричард се усмихна.
— Но чичо ми е ядосан. Чух го да крещи — продължи той. — Обвинява всички. Кметът Гудман и дори чичовото протеже лорд Клифорд също не бяха пощадени. Мислите ли, че ще убият чичо ми?
Кранстън погледна сурово момчето.
— Ваше величество, как може да говорите така?