— Много лесно, защото чичо би искал да стане крал.
— Ваше величество, този, който ви казва това, е предател и негодник. Един ден вие ще бъдете крал. Велик владетел като баща си.
Очите на Ричард се замъглиха, когато Кранстън спомена брата на Гонт, прочутия Черен принц.
— Добре ли познаваше татко, сър Джон?
Погледът на Кранстън омекна.
— Да, сир. Стоях до него при Поатие, когато французите се опитаха да направят пробив в редиците ни.
И, подтикнат от молбите на Ричард, коронерът разказа в пълни подробности за последните етапи от прочутата победа на Черния принц. Ричард слушаше с ококорени очи, докато Хъси не се намеси, изтъквайки, че коронерът е зает човек и си има друга работа. Кралят ги освободи и горещо им благодари. Тъкмо си тръгваха, когато Ричард изтича на пръсти по тревата и възбудено ги дръпна за ръкавите.
— Ако намериш Ira Dei — прошепна той ентусиазирано, — доведи ми го, сър Джон!
Кранстън се усмихна и се поклони. Двамата с Ателстан минаха през общината и излязоха в жегата навън.
— Какво беше това? — промърмори Кранстън.
Ателстан поклати глава. Едва когато се настаниха удобно до прозореца на „Светият Агнец“ с по чаша студен ейл, монахът проговори.
— Когато излизахме от Гилдхол, ти ми зададе въпрос, сър Джон. А аз сега питам — хрумвало ли ти е, че тези убийства може да не са дело на селския водач Ira Dei, а на друга дворцова фракция, която се опитва да компрометира регента?
— Говориш за Хъси и подобните на него? — Кранстън поклати глава. — В отговор на това, добри ми монахо, мога да кажа само: хрумвало ли ти е, че ако Гонт си отиде, и младият крал може да си замине с него?
Изненадан, Ателстан се облегна.
— Толкова ли е вероятно, сър Джон?
— О, да. Когато и ако избухне бунтът, мислиш ли, че селските водачи ще правят разлика между един и друг владетел? Не си ли чувал песента им, братко: „Когато Ева е предяла, а Адам копал земята, къде тогаз е бил аристократът?“
— Кранстън отпи от чашата си. — Онова, което ме тревожи повече, братко, са подобните на Гудман, Дени и Съдбъри, които биха искали да видят Лондон без крал, управляван от влиятелни търговци, като градовете, с които търгуват: Флоренция, Пиза и Генуа. Толкова много хора участват в тази игра — промърмори той, — че Бог ми е свидетел, трудно е да различиш добрите от лошите — той изрева да му донесат нова чаша ейл. — Но когато Хъси дойде, ти казваше, че Гонт има шпионин в енорията ти?
Лицето на Ателстан стана безизразно и той стисна устни. Кранстън разбра, че монахът беше изпаднал в един от редките си пристъпи на гняв.
— Подозираш ли някого?
— За момента, сър Джон, с твое позволение, ще си замълча. Но да, подозирам някого.
Те поседяха още час, защото Кранстън реши да хапне в кръчмата, вместо да се връща в празната си къща. Сенките започнаха да се удължават. Когато пазарът затвори и прибраха сергиите, кръчмата започна да се пълни с подгизнали от пот чираци и занаятчии с дрезгави гласове, които умираха от желание да утолят жаждата си. Ателстан и Кранстън взеха конете си и поеха обратно по опустяващите улици към Лондонския мост.
Тълпите се бяха прибрали и беше лесно да се придвижват. Ателстан започна да се подготвя за посещението си у Хобдън и екзорсизма на младата Елизабет.
— Правил ли си го преди? — запита любопитно Кранстън, гледайки с едно око добре познат апаш, който следеше уморен на вид занаятчия.
— Какво да съм правил, сър Джон?
— Истински екзорсизъм.
Внезапно Кранстън се обърна и извика през улицата:
— Фаулпай!
Джебчията се обърна сепнато.
— Фаулпай, момчето ми! — изрева Кранстън. — Държа те под око, проклет малък крадец! Сега бъди добро момче и се разкарай.
Едноокият занаятчия спря и се обърна, стреснат.
— Какво става? — извика той.
Кранстън кимна и посочи Фаулпай, който тичаше към Ийст Чийп бързо като хрътка.
— Един нехранимайко се интересуваше от парите ти.
Занаятчията се усмихна с благодарност и коронерът се обърна отново към смълчалия се събеседник.
— Е, братко? — попита той между две глътки от чудодейния мях. — Прогонвал ли си дявола или някой от слугите му?
Ателстан се усмихна леко и поклати глава.
— Аз съм виждал екзорсизъм — продължи Кранстън. — Истински. Преди петнадесет години в „Сейнт Бенет Шиърхог“. Знаеш ли църквата?
Ателстан кимна.
— Младо момче беше отведено там от болницата „Сейнт Антъни ъв Виен“. Какво да ти кажа — Кранстън отново отпи от меха, — братко, още имам кошмари! Екзорсистът беше от онези редки хора, истински свят монах — Кранстън се подсмихна на собствената си шега. — А аз бях един от официалните свидетели, назначени от лондонския епископ. Доведоха едно момче на не повече от четиринадесет лета и го оковаха с вериги на олтарния стол, близо до преградата — коронерът спря, за да прочисти гърлото си, сега Ателстан слушаше с интерес. — Това момче — продължи той — говорело на странни езици, издигало се над земята и нещо още по-лошо, казвало на хората тайните им.