— Какво стана? — с любопитство запита Ателстан.
— Екзорсистът започна церемонията и момчето изведнъж се промени. Разбесня се, започна да ругае свещеника с всички грозни думи, които знаеше. Има една част от церемонията, когато екзорсистът…
— Тържествено призовава?
— Да, тържествено призовава демона и го пита как се казва. Гласът на момчето, обичайно тънък и писклив, изведнъж стана дълбок и плътен. „Аз съм богът на свинете“, отвърна то — Кранстън поклати глава. — Изведнъж стана тъмно и замириса ужасно на разложение. После екзорсистът стигна края на ритуала, когато трябваше да прогони демона, обсебил момчето, и демонът попита: „Къде да отида? Къде да отида?“ — Кранстън млъкна и дръпна юздите на коня си.
— Моля те, продължавай, сър Джон.
— Имаше още един свидетел. Млад правник, който работеше в адвокатските кантори на Чансъри Лейн. Беше гледал ритуала с насмешка и когато демонът изкрещя „Къде да отида? Къде да отида?“, този млад умник внезапно прошепна: „Ами да дойде в мен“.
Сър Джон се обърна на седлото.
— Братко, не те лъжа. Обладаното момче се отпусна като мъртвец. Чух свистящ звук, сякаш връхлиташе огромна птица, и младият правник внезапно бе вдигнат от земята и запратен към една колона. Дни наред беше в безсъзнание.
Кранстън смушка коня си.
— Защо ми казваш това, сър Джон? Да ме уплашиш ли се опитваш?
— Не — лицето на Кранстън остана сериозно. — Това е единственият случай, когато съм присъствал на подобна сцена и си научих урока. Мога да различавам истинските сили на мрака и безбройните номера на шарлатаните, братко. Вярвай ми, виждал съм ги всички. Гласове в нощта, следи от стъпки по прашни стълби, дрънчене на вериги в мазето — той се усмихна. — Затова вярвай на стария Джак Кранстън. Донеси си мирото и светената вода, но ме остави да използвам и своите средства.
ГЛАВА 8
Кранстън и Ателстан се върнаха в „Сейнт Ерконуолд“. Докато коронерът си почиваше в дома на свещеника, Ателстан отключи църквата и коленичи пред олтарната преграда, за да се помоли. Беше му трудно да се съсредоточи върху думите на псалма и фразата „море от грижи“ привлече вниманието му. Той спря, за да обмисли проблемите, пред които бяха изправени с Кранстън, както и възможността регентът да има шпиони дори в малката му енория. Монахът приседна на пети и се взря в разпятието. Надяваше се посещението му тази вечер да бъде първо и последно; мълчаливо се закле, че ако стане така, ще отдаде цялата си енергия на залавянето на този Ira Dei и на разкриването на ужасните убийства, извършени в Гилдхол и на други места.
Погледна новата, прекрасно издялана статуя на свети Ерконуолд, светецът-покровител на тази енория, и се усмихна. Ерконуолд бил велик лондонски епископ, който се изправял пред много проблеми в оживения град, преди да се оттегли в самотата на манастира в Баркинг. Монахът изпитваше разбиране към него и взрян в неподвижното лице с набожно изражение, така потъна в мислите си, че подскочи, когато леко го докоснаха по рамото.
— Отче, съжалявам.
Ателстан се обърна и видя Бенедикта, която го гледаше тревожно.
— Отче, нали каза да се върна за вечерня?
Ателстан потри очи и се усмихна.
— Бенедикта, много мило, че дойде. Изчакай тук.
Той изкачи стълбите към олтара, отвори дарохранителницата, извади мирото и взе от малката ризница стъкленица със светена вода и ръсило. Сложи ги в малка кожена торба и се върна при Бенедикта.
— Надявам се — каза той с престорена строгост, — че в енорията всичко е наред.
— Спокойно като пред буря — подразни го тя.
Те излязоха от църквата, заключиха я и когато се върнаха в къщата, откриха Кранстън седнал на единствения стол на Ателстан, отметнал глава, да хърка гръмогласно с широко отворена уста, а Бонавентура лежеше свит в широкия му скут.
— Глупав котарак — прошепна Ателстан и внимателно го взе, преди да събуди сър Джон.
Коронерът се събуди премлясвайки, както обикновено, поздрави Бенедикта и по настояване на Ателстан наплиска лицето и ръцете си със студена вода. Върна се освежен и изрева, че е готов да се бори с дявола и всички останали.