Тримата напуснаха „Сейнт Ерконуолд“, потънали в размисли за онова, което предстоеше да се случи, и поеха по тесните улички на Съдърк. Свечеряваше се. Продавниците и сергиите вече бяха затворени, тълпите се прибираха вкъщи. Работата за деня беше свършила, а опасните нощни птици от квартала, гуляйджиите и обитателите на подземния свят щяха да изпълзят от мишите си дупки, едва след като паднеше мракът. Те спряха, преди да пресекат голямата улица, която водеше към Лондонския мост, за да изчакат голяма група конни рицари с ярки многоцветни наметала, закачили големите си бойни шлемове на рогата на седлата. Оръженосци и пажове яздеха зад тях и носеха щитове и копия. Следваха две дълги колони прашни стрелци, които се насочиха през Съдърк към стария път на юг към Дувър.
— Непрекъснато сноват напред-назад — отбеляза Кранстън. — Сега французите нападат всички важни пристанища край Тясното море и на регента отчаяно му трябват войници. Ако изтегли още войски от Хедингам и другите замъци северно от Лондон, това може да предизвика избухването на бунта.
Кранстън наблюдаваше стрелците, които минаваха покрай тях — късо подстригани, калени, с обветрени лица — ветерани, които щяха набързо да се справят с неопитните селяни.
— Какво ще правиш? — запита той внезапно Ателстан. — Искам да кажа, когато започне бунтът?
Монахът направи гримаса.
— Ще изпратя Бенедикта надалеч, както и всички други, които искат да не бъдат в окото на бурята. Аз ще остана в църквата си.
Ателстан също изучаваше войниците. Те му напомниха за краткотрайния набег с английската армия във Франция, в който се беше включил с брат си Франсис. Той се беше върнал, а Франсис беше заровен в общ гроб на бойното поле. Както обикновено, когато се сети за него, Ателстан затвори очи и бързо прошепна заупокойна молитва за спасението на душата му.
Продължиха пътя си и най-накрая пристигнаха в тясната триетажна къща на Хобдън. Ателстан погледна нагоре. Зърна самотна свещ да гори на прозореца на втория етаж и потръпна.
— Христос и всичките му ангели да ни пазят! — каза той тихо, преди да почука на вратата.
— Не се тревожи! — успокои го коронерът. — Джак Кранстън е тук!
— Да — отвърна Бенедикта. — Ангелите ни се явяват във всякакъв вид и форма.
Кранстън се канеше да отвърне нещо саркастично, когато вратата се отвори. Уолтър и Елинор Хобдън ги поздравиха. Ателстан не ги хареса от пръв поглед. Мъжът изглеждаше лукав и потаен, а с острите си черти и зорки очи Елинор приличаше на същинска вещица.
— Отче, добре дошъл.
Семейството им направи път и ги покани да влязат. Ателстан влезе в тъмния коридор, опитвайки се да овладее тревогата си, както и тръпката на отвращение, която го накара да трепне и да се напрегне, сякаш очакваше удар.
— Доведох сър Джон — каза той неуверено. — Сър Джон Кранстън, коронер на града. А това е мистрес Бенедикта от моя енорийски съвет — той се усмихна смутено. — В такива случаи е най-добре да има свидетели.
Съпрузите, които стояха от двете страни на огъня, го гледаха с нетрепващ поглед и Ателстан положи усилия да овладее нарастващото си безпокойство. Какво ставаше тук, зачуди се той. Защо тази къща го караше да се чувства толкова неспокоен? Той едва познаваше семейството, но атмосферата в дома им му се струваше потискаща, изпълнена с безмълвно зло.
— Къде е дъщеря ви? — попита той, осъзнавайки колко мълчаливи са Кранстън и Бенедикта.
Погледна през рамо. Обичайно веселото изражение на коронера сега беше мрачно и сурово, сякаш къщата беше изсмукала част от жизнерадостта му.
— Елизабет е горе — промърмори Уолтър. — Отче, донесохте ли миро и светена вода?
— Разбира се.
— Скоро ще започне — обади се Елинор Хобдън. — Щом падне мрак, демонът се проявява.
— По какъв начин? — рязко попита Кранстън, преди Ателстан да успее да го спре.
Уолтър вдигна тесните си рамене.
— Отец Ателстан знае — изхленчи той, — че Елизабет говори с гласа на майка си. После започват чукането по стените, вонята, обвиненията.
Гласът му пресекна.
— Как почина жена ти? — попита Ателстан. — Първата ти жена.
— От някакво възпаление — отвърна бързо Елинор. — Повикахме най-добрите лекари, но нищо не можаха да направят. Тя просто угасна. Аз съм далечна братовчедка на Сара и когато се разболя, дойдох да я гледам. Отче, нищо не можеше да се направи.
Ателстан се обърна, когато една прегърбена старица се промъкна като сянка в стаята.
— Това е Ана — обяви Уолтър, — дойката на Елизабет.
Старицата приближи и на набръчканото й лице се появи кисела усмивка.