— Елизабет ме прогони — оплака се тя. — Изобщо не иска да говори с мен.
Ателстан огледа черните очички на Ана, рядката сива коса и тесния нос и усети злоба, която засили безпокойството му.
— Искате ли вино? — попита Уолтър.
— Не, не — Ателстан стисна по-здраво торбата с мирото и стъкленицата със светена вода.
— Мога ли да помогна? — предложи Ана.
— Не — намеси се рязко Елинор Хобдън. — Ана, върни се в кухнята. Ние с Уолтър ще се справим.
Ателстан застана нащрек, когато чу някакъв глас да вика: „Уолтър! Уолтър!“
Погледна Хобдън, чието лице беше пребледняло още повече.
— Пак се започва — прошепна мъжът. — Всяка вечер е така.
— Тихо, човече, просто дъщеря ти те вика.
— Не — очите на Хобдън се стрелкаха като на уплашено животно. — Сър Джон, кълна се, това е гласът на мъртвата ми жена.
Ателстан се постара да прикрие треперенето на краката си.
— Най-добре да се качим — каза той твърдо. — Мастър Хобдън, ще ми покажеш ли пътя?
Като осъден, който се качва по стълбите към бесилото, Хобдън ги поведе по тъмното, виещо се стълбище до втория етаж и по коридора към една полуотворена врата. Бутна я бавно и застана с ръка върху нея, загледан в осветената от свещ стая. Ателстан, Кранстън и Бенедикта, които бяха близо до него, погледнаха към младата жена, която лежеше в средата на голямото легло с разпусната тъмна коса и толкова опъната кожа на бялото лице, че скулите й стърчаха. Тя погледна със стъклен поглед първо баща си, после останалите.
— Гости ли имаш, Уолтър? Свидетели на престъплението ти.
Ателстан гледаше с любопитство как устните й мърдат, но гласът, който се чуваше, беше някак глух и безтелесен.
— Елизабет! — изстена Хобдън. — Престани с това!
— С кое да престана, Уолтър? Ти ме уби, отрови ме с червен арсеник, за да можеш да се ожениш за друга.
— Това не е вярно!
Уолтър се канеше да продължи, когато започна чукането. Отначало бавно, неясно, то постепенно се надигаше нагоре от най-долния етаж на къщата, сякаш някое адско създание на мрака се изкачваше под ламперията, драскайки с нокти.
Бенедикта отстъпи.
— Отче — прошепна тя, — внимавай!
Ателстан влезе в стаята и тръгна към долния край на леглото. Не можеше да откъсне очи от тъмния, стъклен поглед на момичето и устните му, които сипеха порой от обвинения. Чукането продължи като барабанен ритъм и Ателстан запуши носа си заради ужасната миризма, която се понесе из стаята. Събра смелост.
— Елизабет Хобдън, в името на Христа, умолявам те да спреш! Заповядвам ти да спреш!
Ателстан отвори торбата и с треперещи ръце извади стъкленицата и ръсилото. Поръси светена вода пред себе си и направи кръстния знак, но Елизабет продължи да говори, пронизителният й глас повтаряше отново и отново обвиненията срещу баща й. Свещеникът се опита да скрие страха си, докато започна церемонията по прогонването на демона, тържествено призовавайки Христос, благословената Му майка, всички ангели и светии. Думите му бяха удавени от крясъците на момичето и ужасното тропане по стените, а вонята ставаше все по-отвратителна.
Ателстан се опита да продължи, дори когато един тих вътрешен глас започна да му шепне съмнения в собствената му вяра. Погледна през рамо и съзря бялото лице на Бенедикта и Хобдън, който стоеше ужасен на вратата. От Кранстън нямаше и следа. О, сър Джон, помисли си Ателстан, точно сега, когато имам нужда от теб!
Той погледна отново към момичето — изпълнените с омраза очи; раменете и главата, опрени на големите възглавници. Тя сякаш не забелязваше присъствието му, а гледаше към баща си. После изведнъж, точно когато започна отново молитвите си, Ателстан чу писъци и викове в помещението отдолу, а после шум от тичащи крака по стълбите. Дишайки тежко, Кранстън влетя в стаята и едва не събори монаха.
— Проклета малка кучка! — изрева той на момичето.
Ателстан го изгледа удивено. Осъзна, че тропането по стените е спряло. Но момичето продължи да крещи обвинения, докато Кранстън не отиде при леглото и не я зашлеви здраво по двете бузи. После я хвана за раменете и я разтърси.
— Спри! — изрева той. — Спри, лъжлива малка уличнице! — той погледна гневно Ателстан. — Мамят те, братко — коронерът пак разтърси момичето. — Има малък таен заговор между тази мома и прислужницата й.
Думите му предизвикаха желания ефект. Момичето млъкна. Омразата в очите й избледня и тя погледна със страх Ателстан, а после и сър Джон. Кранстън седна на ръба на леглото и избърса потта от челото си.
— Тази малка палавница — той дишаше тежко — и дойката й са сътворили тази смесица от лъжи и измами. Хайде, човече! — той поведе Уолтър Хобдън напред. Бащата на момичето предпазливо влезе в стаята, а то скри лицето си в ръце и захлипа тихо. — Не ти ли мина през ум — подразни го Кранстън, — че всичко това е номер?