Очите на Бенедикта гледаха умолително Ателстан. Той й направи знак с глава да помогне на дойката да се изправи.
— Слушай, мистрес — заяви свещеникът, — настоявам, не изисквам това, защото ти ме покани да дойда. Да, сър Джон не беше поканен, но му дължиш нещо за това, че прозря истината.
Жената кимна.
— Затова — продължи Ателстан — Елизабет и дойката й ще преспят тук тази вечер. Утре сутринта мистрес Бенедикта ще се върне и ще ги заведе в абатството „Сейнт Мери и Сейнт Франсис“, което се намира на ъгъла на Пуър Джуъри и Олдгейт Стрийт.
Уолтър измърмори одобрението си. Жена му задъвка долната си устна, гледайки намръщено заварената си дъщеря.
— Съгласна съм — изръмжа тя най-накрая, — но кучката трябва да си тръгне утре до обяд.
Кранстън стоеше на ъгъла на Бред Стрийт и Уест Чийп и гледаше към къщата си.
— Ох — изстена той, — иска ми се лейди Мод да се върне.
Погали коня си по муцуната, облиза устни и погледна към „Светият Агнец“. Кръчмата привличаше със светлината и топлината си. Беше оставил Бенедикта и Ателстан в Съдърк, а сам се беше върнал в Чийпсайд, говорейки си на глас, както често правеше, за коравосърдечието на хората и неизкоренимата омраза, на която са способни такива като Елинор Хобдън. Конят му леко изцвили и потърка муцуната си в гърдите му.
— Предполагам, че си прав — промърмори Кранстън.
Той поведе коня по една странична улица и влезе в двора на „Светият Агнец“, където те с лейди Мод държаха конете си. След като го настани, коронерът тръгна през пустия Чийпсайд към дома си.
Точно посягаше да си отвори, когато чу да го викат. Две фигури се появиха от страничната уличка и застанаха в светлината на лампата, окачена на кука до вратата. Усмивката на Кранстън угасна.
— Какво искате, по дяволите?
Розамунд Ингам отметна качулката на наметката си, докато с другата ръка се подпираше на безличния Албрик. Лицето й беше надменно и безчувствено като това на Елинор Хобдън. Кранстън бързо забеляза приликата между двете жени: хубави, но със студени очи и кисело нацупени устни. Той отново посегна към вратата.
— Попитах какво искате.
— Сър Джон, остави ни на мира. Както знаеш, утре сутрин съпругът ми ще бъде погребан. Предполагам, че няма да дойдеш.
— Не, няма! Обичах сър Оливър като брат. Няма да стоя пред Бога в присъствието на убийците му!
— Това е лъжа!
— Това е истината и аз ще я докажа!
— А ако не успееш — Розамунд приближи лицето си към него, — ще те видя в съда, сър Джон.
— Разкарайте се! — отвърна той и ръката му посегна към камата, когато видя Албрик да пристъпва напред.
— Хайде — презрително се усмихна Кранстън, — извади меча си и ще ти отрежа топките!
Розамунд махна с ръка на любовника си да се върне.
— Свали печатите от стаята на съпруга ми — настоя тя. — И ни остави на мира или…
Кранстън пристъпи напред.
— Или какво, милейди?
Розамунд се усмихна презрително.
— Моля те, сър Джон. Няма да повтарям.
— Лека нощ, милейди.
Той отвори вратата и я тръшна зад себе си.
Помириса въздуха одобрително и влезе в кухнята. Зачервеният Боскъм вадеше от пещта пай със златиста коричка.
— Точно навреме, сър Джон — усмихна се дребният човечец. — Пай с говеждо, лук и праз. Чаша кларет?
Сър Джон засия.
— Филип, ако беше жена, още утре щях да се оженя за теб. Той изми ръцете си в купа с розова вода и седна на масата.
— Ти не познаваш ли брачното блаженство?
Боскъм поклати глава.
— Никоя жена не ме иска, сър Джон, а и сър Джерард беше най-взискателният господар на света.
— Това е — промърмори Кранстън, — защото не познаваш лейди Мод.
Канеше се да вдигне чашата си, когато Гог и Магог, които си почиваха в градината, внезапно нахлуха в къщата. Гог блъсна Кранстън така, че той излетя от стола, докато Магог, устремен като сокол в полет, скочи и изтръгна пая от ръцете на Боскъм. Коронерът се изправи, ругаейки, но кучетата вече бяха взели пая и преди да стигне до тях, го поглъщаха, без да питат за разрешение. Боскъм стоеше и ридаеше. Кранстън погледна кучетата и ако животните можеха да се усмихват от благодарност, беше сигурен, че го правят в момента.
— Чудесни момчета! — прошепна той.
Двата вълкодава прекратиха неочакваното си пиршество и скочиха да ближат лицето и ушите му, докато Кранстън изрева „Добре, стига!“ и ги отблъсна.
Погледна към Боскъм, който не беше помръднал, а по бузите му се стичаха сълзи. Кранстън отиде при него и го потупа по рамото, като едва не го събори.
— Стига, човече — изрева той. — Поне се нахраниха добре.